Българските гласове на Сиатъл

Яна Борисова, Креактив ПР, ПР агенция Варна

Пенка Енчева е една българска баба. От тези, заминали от България отвъд океана, за да помагат на децата си да гледат своите деца. Живее в Сиатъл. Заедно с двата куфара, с които я видях в продукцията „Тази баба“ по време на фестивал в едно родопско село. Със себе си носи в Сиатъл наследена носия и цялото богатство на българската народна песен. Тя е част от онази България, живееща в 42-та гласа на единствения в света професионален хор от непрофесионални певици… Хор „Българските гласове на Сиатъл“ е програма на Българския културен център в едноименния град, развита в последните пет години от американката Мери Шерхарт, която таи огромна любов към традиционното ни културно наследство. Историята на хора е разказ за едно съкровище – за неговото създаване, развитие и мисията му да съхрани българските корени за следващите поколения. 42 жени, 42 различни гласа, в автентични носии, споделят България, като я изпяват, пътувайки през фолклорните й области…

Преди време, преглеждайки новините набързо и по диагонал, открих една покана: хор „Българските гласове на Сиатъл“ и мъжката група „Бански старчета“, известни в цяла Европа с двугласното мъжко пеене, ще бъдат във Варна и ще изнесат едночасов концерт на сцена Раковина на 5 август от 19:00 ч. Помислих си кое събира една женска певческа група от българи, живеещи в САЩ, с музиканти от пиринския край. Отговорът е лесен – любовта към българската народна песен, която, и според двата състава, е най-хубавата в света. Събира ги любовта към страната, в която са родовите ни корени. Събира ги една американка, изключителна с познанията си за българския фолклор и с желанието да не спира да го проучва. Тя се казва Мери Шерхарт.

Общият концерт на „Българските гласове на Сиатъл“ и „Бански старчета“ е продукт на дългогодишно познанство и приятелство между основателите на двата хора – Атанас Янчовичин и Мери Шерхарт.

Тя, Мери Шерхарт, се влюбва в българската традиционна култура през 1970 г., когато слуша концерт на ансамбъл „Коледа“ в Сиатъл. Тогава в състава на фолклорната група мнозинството са американци, отдадени на изучаването на балканските ритми в музиката и в танца. Нейна е идеята за създаване на хор, отворен само за български гласове – една общност без кръстопът, а в споделяне.

13839904_10154414018793338_375005367_o

„Обикнах тази жизненост, прекрасните ви костюми и музиката, която разказва истории“, споделя Мери. По-късно тя се присъединява към ансамбъл „Коледа“, а животът й в професионален план е организиран около преподаване на песни от Балканите. Завършила етномузикология и изкуства, през годините дирижира един смесен хор от българи и американци и един босненски певчески състав. Впоследствие открива точното време и хората, с които да създаде чисто женски хор, съставен от непрофесионални певици. Певици, които да израстват заедно, като  проучват и преживяват всяка песен и вървят по общ път. Този на българската общност в Сиатъл, щата Вашингтон. Мери идва в България за първи път като турист през 1975 г. Историята й, свързана с нашата страна, не спира с това посещение. През 1980 г. се връща отново тук и в продължение на няколко месеца изучава българския фолклор чрез опита на два състава от двата края на България – Варна и Банско. Ансамбъл „Варна“ от времето на Атанас Илиев и мъжката фолклорна група на ненадминатия Иван Мацурев. За нея Атанас Янчовичин – ученик на Иван Мацурев и основател на „Бански старчета“ – разказва: „През 2 години Мери пристигаше в България и не пропускаше фестивалите в Рожен и в Копривщица. Идваше и на „Пирин пее“. Двамата стават приятели, а чрез това приятелство българската народна песен звучи по телефона между Сиатъл и Банско.

Мери Шерхарт пристигна в София на 27 юли, а на 3-ти август пътува към Варна с по-голяма част от състава на хор „Българските гласове на Сиатъл“.

Яна Борисова, ПР  Варна, Креактив ПР

Мери свири на тамбура

Мери, как се случи това привличане към българския фолклор… Докато растях, пеех в училищен хор. На един коледен концерт в Сиатъл се влюбих в българската хорова музика, която изпълнява народни песни. Желанието ми да зная повече песни, да научавам още за фолклорния език и традиционните обреди, нарастваше с всяко ново знание, което получавах по време на посещенията си в България. Бях изцяло запленена от тази магия и още съм. Отне ми дълго време и усилия да изуча традиционната ви култура, регионалните различия, езика. Това ми даде знание за живота в България, а днес следя и политическата обстановка.
Името на дъщеря Ви е Шарлот-Весела. Името Весела свързано ли е с любовта към България… Кръстих дъщеря си на името на Весела Илиева, най-добрата ми приятелка във Варна и съпруга на композитора и директора на Професионалния ансамбъл за народни песни и танци „Варна“ Атанас Илиев, днес диригент на женски народен хор „Цветница“. В продължение на 15 месеца, когато живях в България през 1983-1984 г., това беше семейството, което ми помагаше и ме подкрепяше с гостоприемството си.

Как бихте описала хората тук с две думи… Гостоприемни, със широка душа. „Gostopriemni & shiroko dusha!“ – това ми написа в писмото си Мери Шерхарт, която много добре ползва българския език, но поради затруднения с кирилицата, ми отговаряше с латински букви. Това беше и усмивка от нейна страна, и респект от моя към една американка, в душата на която няма граници и различия.

На 5 август ще имате концерт във Варна. От думите Ви, в отговора на предишния ми въпрос, разбирам защо идвате точно във Варна. От тук като че ли започва пътуването ви към другите фолклорни области в страната. Но защо с „Бански старчета“ на една сцена, при все че преди да пристигнете във Варна имате работилница в София с „Мистерията на българските гласове“…
През 1983 г. дойдох за участие в летен семинар за български език в София. По време на тази програма имаше шоу за таланти и аз го спечелих. Като първенец получих едномесечна стипендия, много книги за българския фолклор и възможност да придружавам журито на фестивала „Пирин пее“ в момента, в който вървеше и прослушването на групите. Една от тях беше „Бански старчета“. Станахме приятели с Атанас Янчовичин, когото в хора в Сиатъл наричаме Тасе. През годините, в течение на времето, не изгубихме връзка, напротив. И сега, когато той научи, че ще пътуваме до Варна, ни подкрепи за този съвместен концерт. Идеята е да има допълване, хармония на мъжките и женските гласове в народната песен, но участията на двата състава ще бъдат разделени, макар и в обща програма, тъй като няма да имаме време да репетираме заедно.

13839868_10154414038138338_1876226335_o

13835948_10154414025963338_1171377886_o

В годините не спирате проучването на българския фолклор. Работите в миналото с ансамбъл „Варна“, приемате в дома си Валя Балканска, както и български фолклорни педагози. Какви спомени пазите от тези срещи…  О, цялата тази емоция и споделяне на фолклора ви са много ценни за мен. Скъпи са в сърцето ми, безценни дори. Тези хора обогатяват непрекъснато живота ми, като ме допускат толкова лично до своята култура и разбиране за идентичност. Свято е.

Програмата на концерта на „Българските гласове на Сиатъл“ на сцена Раковина на 5 август във Варна ще продължи близо един час и ще представи песни от различни фолклорни области на България. Женският певчески хор от Сиатъл се готви за това участие от година. Някои от изпълненията ще бъдат акапелни, ще звучат няколко солови изпълнения и дуети. За концерта във Варна с българките от Сиатъл идва и американецът Майкъл Лоусън, който няма нищо против да бъде наричан Мишо. От една година той изучава мелодиите за акордеон на 12 народни песни от програмата на концерта във Варна. Другият инструменталист в състава е Милка Босилкова. 12-те песни са: „Що ми домилело“, „Забулила Ена“, „Петруно, пиле шарено“, „Отдолу идат ергените“, „У радини гости дошли“, „Дунава бистри Дунава“, „Тръгнала е малка мома“, „Жена ми пойде на чешма“, „Стъпил Добри“, „Залюбих си едно либе и тече вода студена“, „Росица роси“. В програмата на концерта е включена мелодията на Шабленска сборенка и четири соло изпълнениия на акордеон от Майкъл Лоусън на „Та е лежала боляна“, „Тодоро Тодорке“, „Боли Яна бело гърло“ и „Повела е Йова“.

В концерта на 5 август очаквайте и песните на „Бански старчета“. Преди месец те се завърнаха от фестивала във Велес, Македония, а в годините имат участия в Австрия, Франция, Швейцария и други страни от Европа. През 30-годишната си история като мъжка певческа група, известна в цял свят с двугласната банска песен, старчетата имат 11 албума, от които девет самостоятелни. През последните шест години към автентичната група е създадена и младежка група, в която участват 15 момичета и момчета. Най-младият певец в „Бански старчета“ е на 6 години, а старейшината е на 70.

А концертът на „Българските гласове на Сиатъл“ и „Бански старчета“ е естествено продължение на вярата и на Мери, и на Тасе, че както всичко в живота, така и пеенето иска много любов, защото без обич нищо не става.

IMG_5628

IMG_5632

„Бански старчета“ с младежката група, в състава на която има и женски гласове. Основател е Атанас Янчовичин (вторият отдясно наляво)

Тук е мястото да благодаря на г-жа Елка Русков, президент на Българския културен център в Сиатъл, щата Вашингтон, и един от тези 42 български гласа в певческия хор на Мери Шерхарт. С нейна подкрепа имах възможността да разговарям с диригента на хора. Елка Русков живее в Сиатъл повече от 20 години. Как една българка се установява трайно в САЩ и каква е тайната на силната и сплотена българска общност зад граница… Като журналист се изкуших да попитам.

Българските гласове на Сиатъл

Каква е историята на Елка Русков по пътя от България до Сиатъл…  Повече от 20-годишна е… Преди 23 години аз и мъжът ми Йордан напуснахме България като студенти. Той беше приет да изучава компютърни науки в Colorado State University, а аз записах „Сравнителна литература“ в University of Washington. Впоследствие, приблизително по едно и също време, получихме предложения за работа в Майкрософт. Преди години напуснах тази позиция и посветих време на каузата да подпомагам българската култура и традиции извън родината. Ангажирана съм и в дейността на организация за етническо наследство, където работим за запазване на идентичността и езика на всички общности в Сиатъл. Със съпруга ми се връщахме всяка година в България, а напоследък дори по-често. Лично аз виждам промените тук и се опитвам да ги оценявам в положителен контекст. Като човек, приел лично призвание да пази българската култура, имам по-силно отношение към културните проекти и промяната в тази сфера на обществения живот. И независимо дали виждам спад или забелязвам подема в България, тенденцията е добра – изкуството е много по-отворено и либерално, става все по-интерактивно и достъпно за публиката.

Четири години сте президент на Българския културен център в Сиатъл, в момента споделяте тази позиция равностойно с г-н Иван Ташев. Разкаже повече за живота на организацията… Като „Център за българско културно наследство“ организацията съществува от шест години, но има регистрация като НПО от пет. Мисията на всички нас, които сме се включили доброволно в развитието й, е да разпространяваме българската култура и традиции зад граница. Имаме пет програми, всяка от тях се управлява от финансов и от артистичен директор. Развитието на програмите следва разписан бизнес план и отговаря на заявения интерес на българската общност във Вашингтон. Веднъж месечно имаме съвет на борда на директорите, състоящ се от 12 души, двама от които са американци. Идеята е да се обсъдят всички предложения и това да става в открита комуникация, с подкрепата на всички 150 българи, които участват в една от програмите, насочени към развитие на нашата идентичност и култура и споделянето им в общи ценности. Програмите и събитията се финансират с доброволни дарения, които идват от българската общност, но също така имаме право и получаваме финансова подкрепа от външни организации, подкрепящи културното многообразие. Грантът може да е на щатско или на федерално ниво. В момента сме подали документи за финансиране на проект, чиято идея е да запазим наследството на българската народна песен в щата Вашингтон. Работното му заглавие е „Нека нашите деца помнят и знаят“. Желанието ни е да подготвим изложба в големи фотографии и разкази на жени от хор „Българските гласове на Сиатъл“. Те ще бъдат своеобразна история на усещанията и преживяванията ни в докосването до българската народна песен както в Америка, така и по време на турнето ни в България сега. Разказите ще запишем на аудионосител, защото ние сме гласове и е важно децата ни да помнят и знаят. Тази аудио-визуална изложба, която имаме идея да покажем и в България, ще бъде открита на 5-ти ноември в Сиатъл. С двата проекта – „Тази баба“ и „Нека нашите деца помнят и знаят“ – искаме да ангажираме нашите баби тук и те да се чувстват пълноценно, защото ние ходим на работа, децата ни – на училище или в университета, но нашите баби търсят много по-силно корена си и преживяват отдалечаването от родното място чисто географски по един много различен начин. Емоционално за тях това е по-силно преживяване.

Вие също сте в състава на хор „Българските гласове на Сиатъл“. Как избирате песните, които влизат в репертоара… Всеки предлага 1-2 до 3 песни, научени от баба или предадени от фолклорен педагог. После заедно ги разучаваме, избираме коя точно да подготвим и започваме работа. В началото е проучването от кой фолклорен район идва тази песен и каква история, легенда има зад нея. Идеята на Мери Шерхарт, нашият диригент, е хорът да бъде отворен за български женски гласове. Според музиколози и фолклористи ние звучим като женски певчески хор на мегдана. Нито една от нас не е професионалист, но ни оценяват като автентични изпълнители. Мисия на общността е дори в това да запазим фолклорната ни съкровищница.

Призванието на президента на Българския културен център е… Много хубав въпрос. Нашата мисия е да пазим и разпространяваме българските традиции и обичаи, да предаваме и разказваме корените си на нашите деца, да не губим връзката с България, да покажем на другите общности кои сме. Българският културен център в Сиатъл си партнира с една от най-големите фолклорни организации в района – Northwest Folk Life (Фолклорен живот на Северозападна Америка).

Кои сте вие… Всяка година правим по две собствени продукции. За Коледа наемаме зала и подготвяме мини спектакъл. Мери Шерхарт, като ръководител на програмата „Български гласове в Сиатъл“,  и Даниела Найберг, ръководител на три програми в центъра (танцова работилница за начинаещи, програмата за деца „Медена питка“ и програмата за напреднали „Сиатъл чета“), организират представленията. Работим и със съседните общности. Преди две години бяхме във Ванкувър и там две български общности от две съседни държави – САЩ и Канада  – изнесоха спектакъла „На Коледа заедно“. В края на тази година за участие в коледното ни представление сме поканили общностите в Лос Анджелис, Чикаго, Аризона и Сан Хосе. Подготвяме се от рано. Всъщност Коледа е един от любимите спектакли на българската общност. Събираме се около 400 души. На Цветница празнуваме с децата от българското училище в Сиатъл, а на 24 май традиционно организираме голям пикник. Наричаме го празник на поляната и там сме около 800 сънародници. Българската диаспора в сиатълската общност наброява 5000 души, това са близо 2500 семейства. Не сме малко. Важното е, че сме заедно.

А каква е тайната… Има много примери, в които българи зад граница сякаш предпочитат да не споделят живота си заедно, вие постигате обратното. Тайната е в комуникацията и това тя да бъде открита. Тайната е да се съобразяваме с другия. Имам предвид следното. Казах, че в Българския културен център има пет програми, насочени към българското народно пеене и танц. След като проучихме интереса, от тази година започнахме пилотно да развиваме още една програма. Литературен кръжок, в който поставяме акцента върху четения на съвременни български автори. Идеята е в бъдеще да организираме и литературни премиери. Всичко, което създаваме, е на база заявен интерес от страна на общността. Координация, хармония и общо споделена ценност – това е тайната.

Какво Ви връща в България на чисто емоционално ниво, без да е необходимо да резервирате полет… Хубаво е да знам, че в България имам родно парче земя. Усещам, когато моите хора там ме искат и ме викат. Усещам това място, когато трепти за мен. И се връщам.

Мери Шерхарт… Как бихте я описала на тези, които не я познават…  Тя е топъл, сърдечен и искрен човек. Такава е и народната ни песен. Такава е и родината ни.

Всички в състава имате носии. Това са стилизирани и шити в днешно време облекла или са носиите на вашите майки и баби…  Моите носии са наследени от бабите ми. Е, аз съм акселерирала и се оказва, че моите баби са били по-мънички жени…  Затова ми трябваше време да преправя ризите например. Носията ми е 100-годишна. Мери също има носия, няколко дори. Събирала ги е елемент по елемент, има и подарени. Нейна традиция е да посрещне нов глас в хора, като временно й отстъпи своя носия до момента, в който изпълнителят намери своя. Нещо като чеиз за добре дошла. Всички в хора сме с различни носии. Така правим една цяла България.

Вашата  любима народна песен е… Повела е Йова два коня за вода.

Вярвате  ли, че има самодиви и че наричанията от фолклора ни се сбъдват… Вярвам в магията на нашите обичаи. Обичам много Еньовден и за обредите на този празник всъщност научих повече, когато пристигнах в Америка. За жалост трудно можем да възстановим обичая тук, защото чудодейните билки са в България, но не спираме да мислим как да стилизираме празника в общността ни във Вашингтон.

„Българските гласове на Сиатъл“ – фото импресия: https://vimeo.com/169462902