Да се завърнеш у дома

В специална вечер „Да се завърнеш в бащината къща“  хор „Българските гласове на Сиатъл“, който спечели любовта на публиката във Варна през лятото на тази година, сподели емоцията от своето първо турне в България. В родината. Разказът за работилниците с „Мистериите на българските гласове“ и с „Бански старчета“ бе предшестван от посрещане на всеки гост в православната църква „Св. Димитриос“ в Сиатъл по стар български обичай – от майка и дете, облечени в народни носии, с традиционна погача и с шарена сол. С тази традиция жените от хор „Българските гласове на Сиатъл“ бяха поканени в една от къщите в село Солник, Варненско, през изминалото лято.

„Роберт Еуен, доктор по славянска лингвистика и член на Българския културен център в Сиатъл беше модератор на дискусия, в центъра на която поставихме темата за завръщането на един емигрант в родното му място. Какво ни връща и какво ни свързва, как миналото се проектира в настоящето, създавайки единна общност, далеч от земята, където сме родени“, споделят организаторите на „Да се завърнеш в бащината къща“. Вечерта не е само още едно събитие от календара на Българския културен център в Сиатъл. Тя е част от по-голямата идея в бъдеще да бъде организирана и изложба – дигитален разказ (във видео, аудио и фото) за българската народна песен и носия. В подкрепа на тази инициатива българите в Сиатъл започнаха преди време краудфандинг кампания, свързана с фондонабиране на необходимите средства в рамките на българската диаспора. „Мащабна изложба като експозиция на българската народна носия и песни ще даде спомен на децата и внуците на българските емигранти в САЩ и ще съхрани родовата памет. Затова за нас е важно“, разказа неотдавна по време на турнето във Варна Елка Русков. Тя е в състава на хор „Българските гласове на Сиатъл“ и като съпрезидент на Българския културен център посвещава голяма част от времето си за разпространение на изкуството на български автори. С нея разговарях за една идея, която не е нова за общността: има разбиране и желание да бъде реализирана и аз им пожелавам скоро да разкажем тази идея вече като готов продукт. Става въпрос за подготовката и издаването на книга с истории, интервюта и снимки на семействата в българската общност… „Нещо като родословно дърво на нашата диаспора“, споделя Елка.

„Да се завърнеш в бащината къща“, фотокредит от Еди Вълчева:

 

Как стигнахте до идеята за една различна изложба, в която чрез разказ за традиционната българка култура да преодолявате това огромно разстояние между два континента… Повече разказва Елка Русков…

Идеята да представим един ден народната песен и носия в дигитална изложба, чрез всички онези моменти, които сме запечатали в собствения си живот като носители на изключително богато фолклорно наследство,  се роди след една предварителна среща разговор с Лорейн Макконъки. Тя е сред най-уважаваните дами в екипа на Музея за история и индустрия в Сиатъл ( The Museum of History and Industry). Желанието е бъдеща изложба да постави основите на дългосрочна инициатива за документиране и съхраняване на нашата история зад граница – на нашето културно наследство, така, както го предаваме на децата си. Затова избрахме да мислим за експозицията като изградена върху аудио- и видеозаписи, фотоархив и лично споделени и записани истории. Дълги години Лорейн е свидетел как общности като българската растат и се развиват, но когато потърсят информация, полезна за различни събития и проекти, не могат да я намерят в музейните хранилища. Желанието ни е да съберем много факти, които да споделяме в общността и да бъдат в полза на всеки, който влиза в диаспората на българите в чужбина, конкретно в щата Вашингтон. Искаме да разказваме историите на нашето емигрантство – защо сме пристигнали, какво ни връща в България и как пазим родовите си традиции далече от родината. Тези разкази напред във времето ще послужат за създаването на книга с кратки интервюта на българските семейства в Сиатъл и за нас тази книга ще бъде специална.

Каква е мотивацията да бъде написана такава книга… Оказва се, че много семейства от България са емигрирали тук преди много години, даже говоря за раждане на поколения, които формират 100-годишна фамилна история… Дори те помнят родовото си потекло, но наследниците на първите емигранти от тези фамилии знаят все по-малко за България. За тях – нашите деца и внуци създаваме фонда на общност с автентични традиции, богато културно наследство и уникална българска кухня; за да опознаят и се докоснат до това, което ги определя  родово и съхранява националното им самосъзнание. Нека да знаят, че техните баба и дядовци са пристигнали в САЩ преди сто години от България. Да знаят не къде, а коя е България и какво богатство пазят хората там.

В общността има фамилия, наброяваща 45 човека. Родовата им история пази спомена за България, но никой от тях не е бил в родината… Знаят, че там расте най-вкусният пипер и зреят най-сочните ябълки. Самите те са фермери, живеят на 150 километра източно от Сиатъл и произвеждат прекрасни червени и златни ябълки. Не мисля, че това е случайно.

Нека нашите деца помнят и знаят… Какво… Значението на всичките проекти, с които споделяме не само празниците, но и делничните си дни заедно, е в създаването на разказ за българската общност, защото всяка дума е празник за душата. Когато организираме събития, тясно свързани с обредния календар на нашите предци, целта ни е не само да предадем това знание на децата, но и да поддържаме езика ни жив. Защото в двуезична среда родното слово може да бъде забравено. Нашите деца рецитират български стихове и разказват на български приказките, запомнени от баба и дядо. С баба месят хляб по време на различни работилници от празничния ни календар, а с дядо се хващат на българското хоро…

10865838_754340197993200_4623549570575529388_o

„Българските гласове на Сиатъл“ във Ванкувър с участие в Коледния концерт на Българското училище и общност

Пенка Енчева е българска баба в Сиатъл. Заминава преди 10 години, за да помага на  младото семейство на дъщеря си Златина в отглеждането на първия й син. После се ражда второто момче и баба Пенка остава. Със същата благодарност дъщеря й Злати я записва в „Българските гласове на Сиатъл“ и я води вече три години всяка сряда, като впоследствие и тя става част от певческата група. Златина и Пенка са заедно у дома, заедно са по време на репетициите, заедно се върнаха и в България за турнето на хора във Варна, заедно са в „Да се завърнеш в бащината къща“ на 5-ти ноември.

e75_1093

„Много искам, като чуят България, внуците ми да имат любов в сърцето си и в очите им да светва онази особена искра. Когато сме в България, не пропускаме да им покажем историческото наследство и природните ни забележителности, всичко онова, с което нашата страна завладява и очите, и сърцето. И двамата ми внука в Сиатъл са записани в детския танцов състав, всяка година правят мартеници за съучениците си. Опитвам да им предам моето знание, което съм трупала чрез българския фолклор. Всъщност той е изключително богат на поуки. Отговорите на много въпроси могат да бъдат открити във фолклора ни: не случайно има толкова много песни за сватбата, за раждането на новия живот, за имения ден, за плодородието на земята ни…

Пенка Енчева е една българска баба. От тези, заминали от България отвъд океана, за да помагат на децата си да гледат своите деца. Живее в Сиатъл. Помня я с двата куфара, с които я видях в продукцията „Тази баба“ по време на фестивал в едно родопско село. Със себе си носи наследената носия и цялото богатство на българската народна песен. Тя е част от онази България, живееща в 42-та гласа на единствения в света професионален хор от непрофесионални певици… Хор „Българските гласове в Сиатъл“ е програма на Българския културен център в едноименния град, развита в последните четири години от американката Мери Шерхарт, която таи огромна любов към традиционното ни наследство. Историята на хора е разказ за едно съкровище – за неговото създаване, развитие и мисията му да го съхрани за следващите поколения. 42 жени, 42 различни гласа, в автентични носии, споделят България, като я изпяват, пътувайки през фолклорните й области… Историята на хор „Българските гласове на Сиатъл“ припомням тук: http://www.creaktivepr.com/%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b3%d0%bb%d0%b0%d1%81%d0%be%d0%b2%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d1%81%d0%b8%d0%b0%d1%82%d1%8a%d0%bb/

Баба Пенка за живота си в Сиатъл: За постоянно пристигнах в Америка през 2010 година. Преди това бях ходила два пъти за по една година. През 2004-та Златина и зет ми заминаха с едно дете – Илиян, беше на годинка и седем месеца. През 2006-та се роди Преслав и тогава отидох да помагам. Днес Илиян е на 14, а Преслав на 10 години. Времето мина… Когато ме няма, ми казват, че с баба е друго. През 2012-та се върнах в България за два месеца. Година по-късно си дойдох за един месец, за да събера носиите – за мен и една за Златина. Тогава вече бях част от „Българските гласове на Ситаъл“. Спомням си много точно… Имам една съседка, Надето, тя казала на Райна, че на 3-ти октомври 2013-та хорът ще се събира. Ние не живеем в предградието, където репетира групата, и затова в началото нищо не споменах на дъщеря си – не исках да я притеснявам, да ме води и взима от залата. В същото време обаче тя също научила за хора от своята колежка Нанси в библиотеката… Самата Нанси бие тъпан, а съпругът й Джейк свири на гайда и дори дава уроци на деца от българската общност.

10369088_10203292081755319_4756680560865108959_o

Когато се върнах тогава – през 2013-та – взех четири носии от Добруджа, от Силистренския край. Отличаващото в нашето традиционно облекло е престилката. Тази от с. Смилец, Силистренско, е много типична. Казват й вадена престилка – от „вадя“. Гледаш я и оставаш с впечатление, че по нея са избродирани различни геометрични фигури, а всъщност тя е тъкана. В носията на моя край пафти няма, ризата е от бяло домашно тъкано памучно платно с копринени ръкави, богато наплетени в края с дантела. В хора на българските певици от Сиатъл носиите не са еднакви и това е споделено желание на всички. Целият състав е разказ за България, в различните й етнографски области.

На внуците си много разказвам истории. Историите за рода звучат приказно, защото са далечни. Аз сега имам толкова много въпроси, на които няма кой да отговори. Толкова силно искам да зная какъв човек е била моята баба, чието име нося. На баба Пенка съм кръстена, от нея, освен името, имам и една наследена престилка, с която пея в хора на Мери Шерхарт. Не помня баба си, защото е угаснала много млада. Била е само на 30. Знам само, че е таяла огромна любов към българската народна песен. И аз от дете обичам да пея, всички навремето ми казваха, че съм взела гласа на баба.

10648425_1479071955694511_5802938722191309899_o

баба Пенка Енчева: „В Америка не заминах с усещането, че ще остана за постоянно. Теглеше ме желанието да съм близо до детето си, там пък напираше чувството да се върна и у дома. Сега усещам, че съм станала като прелетните птици, като ми дойде време за полет, биологичният часовник се включва. И аз така, подготвям се да замина. И да остана до следващото завръщане“.