До там и до себе си. В Азия

И по пътя трябва да си спомня за себе си… Коя бях, коя съм, коя мога да бъда?

Креактив ПР, пътепис, Тайланд, Пукет, ПР Варна, ПР агенция Варна, блг, пътуване

Ето така, с тази мисъл заминах за Азия. Без личен план, без очакване, без проучване къде точно отивам. Бях сигурна единствено в това, че пътувайки искам да разбера себе си – коя бях, коя съм, коя мога да бъда… Какво ми пречеше да го постигна, като запаля колата си и с планинска раница в багажника се отправя към Рила например? Познатото. В познатото така и не успях да разбера коя мога да бъда. Другата истина е, че ми се пътуваше към различен свят, предизвикателен и променящ. Азия може да те промени с философията си за време и извънвремие… Там дъждът плисва изведнъж, но не се криеш, не обличаш дъждобран. Вървиш. След минути е спрял, слънцето огрява и пак си сух. Динамиката на града е убийствена, колите профучават край теб, а когато си в задръстване, живееш в него. Чакането на едно място може да ти отнеме повече от час. За толкова една дама се гримира почти професионално. Видях го с очите си. Хареса ми. Усмихна ме… Да не се състезавам с времето.

sdr

Да опитам нещо за първи път. Така започна моето азиатско пътуване. Имам чаена чаша, на която е нарисувана птица в полет, а текстът под нея гласи: „Кога последно направи нещо за първи път?“. С нея пиех късното сутрешно кафе в офиса, когато в измореното си време, достатъчно само за разкошно пилеене без мисъл, видях нещо. Познат във фейсбук коментираше снимка, публикувана от негов приятел. Вторият човек в тази очевидно съдбоносна социална връзка щастливо се усмихваше от върха на футуристична сграда с водоскок. Водопад на необичайно място, ултрамодерна архитектура и прекрасна усмивка на един тогава непознат ме пренесоха с бърз клик в профила му. И там прочетох „Кой идва с мен?“. Беше декември 2017-та. Чух се да крещя наум… Аз, идвам. Аз. Час по-късно бях научила почти всичко за това момче: къде ще ходи, защо иска някой да ходи с него през февруари и т.н. Писах му на лични, с извинение че съм абсолютно нормална жена. Не ми отговори веднага. Проучил е дали нормалността ми е в рамките на нормалното. И сега съм сигурна, че туроператорите бягат от такива като мен. Ники не избяга. Толкова се радвам на това. Даже ми отговори. Не срещам често хора, които умно и сензитивно развиват не просто отношенията си с другите, но и бизнеса си. Дават му сърце, а на история, която има сърце, не можеш да не повярваш. И повярвах на Николай. И това е едно от най-хубавите ми решения. Мнозина ме питаха как така тръгвам на екскурзия заради обява под една снимка. Сега знам, че на дълго пътешествие бих искала да пътувам само с „Карта Холидей“. Не обичам стандартното. В него няма какво да запомня… Скоро Ники замина с малка група за Куба. Замислих се дали тази екзотична дестинация означава просто да посетиш едно място, или е среща с хора, които най-красиво могат да го разкажат. Хубаво е да си бил някъде, още по-хубаво е мястото да остави нещо в теб и да си щастлив, че е било в живота ти.

За Азия… Откакто се върнах, десетки пъти сядам да опиша това пътуване и не мога. Емоцията от него е като любов от първа среща. Среща, за която знаеш, че е невъзможна любов… Аз повярвах. Докато пътувах 12 дни по пътя София – Доха – Пукет (Тайланд) – Сингапур – Сием Реап (Камбоджа) – Бангкок (Тайланд) и обратно открих точно това, което търсех. Себе си, без всички обстоятелства, причини, резултати. Просто аз. С много сърце и още по-свободен разум. Уморявам се да мисля за всичко тук и да си спомням, че имам сърце, когато започне да бие лудо. Открих колко силно мога да обикна всичко в себе си. Много повече. Вероятно източната философия ми помогна… Или пък телефонът, който изключих в Доха, оставяйки го на режим за снимки. Включих го в деня, когато мислех, че от морската болест мога да си замина. Не да се върна, а да си замина. Беше епична случка. От тези, които гордо искам да разказвам на внуците си. Това пътуване беше толкова ярко, че дори с риска да преживея няколко морски болести, пак бих го повторила.

Не познавах никого. Срещнах групата на летището. Малка група усмихнати хора, прочели много за местата, където отиват. В самолета до Доха пътувах до приятен мъж: лекар – умен, възпитан, чаровен в своите късни 50 или ранни 60. Има хора, на които възрастта не им личи. Познавам много лекари. Животът ми ме срещна с тях по принуда. Признавам, че непрекъснато очаквах да прояви онзи „медицински хумор“, при който да ми стане неудобно от факта, че съм жена. По време на полета понякога ме питаше дали знам над коя земя летим. Споделих, че винаги съм била слаба по география. Точно тогава се усмихнах. Географските карти винаги са ме обърквали, но аз пътувах с „Карта“. Лекарят се усмихна и убедено изрече, че причина за слабите ми познания изобщо не са часовете по география. „Малко пътувате. Ако го правите често и далече, ще познавате картата на света. Пътувайте!“.

Пътуването… Хиляди километри по въздух, суша и вода, в които разбираш с кого искаш да бъдеш; близо 10-часов полет до първа крайна точка; рязка смяна на времето от зима в лято, сменяш палтото с рокля; рязко сменяш вкуса към повече солено и винаги люто; започваш да мислиш и да обръщаш живота си по азиатски. Не само с мисълта за екзотични валути… На третия ден другите в групата ми казаха, че дори само да опиша финансовия си колапс, пак ще се получи много забавен пътепис… Заради цените животът там е приятен, даже адски приятен. Пет опашки от кралски скариди на шиш струват 45 бата (2,30 лв.). Толкова е и цял ананас, светкавично нарязан и поднесен във висока чаша. Финансовият ми колапс беше резултат от пълното неразбиране на стойността на местната валута. Вместо да осмисля предварителната информация за обмяната като ориентир в самата обмяна, аз убедено приех, че с 300 долара мога да живея кралски в Югоизточна Азия. Няколко дни по-късно бях готова да ревна, когато в хотела ни в Бангкок ни посрещнаха с условие за 80 евро кеш възвръщаем депозит. Вярно, възвръщаем, но когато ги нямаш кеш, какво значение има, че ще ти ги върнат. Ники… казах ви. Прекрасен човек. Стана ми гарант и неговите 80 евро се превърнаха в залог, че съм добросъвестен гражданин, който няма да изпие нищо от бара и няма да троши в стаята с гледка като от филм. Панорамата от висок 15-ти етаж беше страхотна: поразителен град със сгради кули и прозорци като свещници. Навсякъде.

Навсякъде, където пристигах, виждах слоган на туристическата дестинация, свързана със щастието… Щастие. Заразяваща дума. И така отлитаща или пристигаща. Щастието изглежда лесно, когато пътуваш: 12 дни, които не мога да опиша в две страници… Затова ще изляза от кожата си на разказвач и ще отговоря на любопитните въпроси, които приятели ми задаваха веднага след завръщането.

Защо сама? Защото само аз мога да си угаждам на 1000 процента. А и времето за приготвяне на една пътна чанта е далеч по-малко от времето за три, а и досадните въпроси взети ли са точно тези чорапи, а точно онази четка за коса… Даже не си спомням дали ползвах четка за коса в това пътуване.

Не е ли страшно да заминеш сама на дълго и екзотично пътуване… Не. Още първата вечер се изгубих. Да го бях планирала, нямаше да ми се получи толкова пълноценно. Влязох с групата в студио за масажи и се унесох, мислейки как една дребничка жена мачка тялото ми така, сякаш го прави сумист. Не успях да си отговоря, но през това време всички бяха напуснали студиото. Излязох. Фината ми рокля от тензух още поемаше уханието на мента и камфор, когато небето се отвори и се изля дъжд, за какъвто вероятно мечтае всеки плувиофил. Така, освен достатъчно омазана с масажно олио, вече бях и мокра. До кости. Роклята скриваше все по-малко от мен, когато, в нетърпението си да обиколя всичко за час, се озовах в центъра на живота. На най-разкрепостената улица на Пукет, където мъже и местни жени търсят ласки. Обикалях цял час. Бях пропуснала да сложа в раницата си визитка на хотела, в който ме настаниха в апартамент с две спални, сякаш  натрапливо да ми напомня, че пътувам сама… На единично легло едва ли бих си помислила за тази подробност… Осъзнах, че повече от час търся хотела, чието име дори не знам, но запазих спокойствие и даже го полях в ресторант. Тук научих първия си урок. И приятелски ви го споделям. Няма смисъл да се храните в ресторант, първо, защото е пет пъти по-скъпо от храната на улицата, и, второ, защото уличната храна на нощните пазари е невероятно вкусна. Наистина невероятно вкусна. Хапнах в ресторанта и открих, че почти нищо не съм знаела за раците като кулинарно предизвикателство. Тръгнах си. Небето отново се изля. Отидох на плажа Патонг – нещо като нашия Южен – единствената красота на който е приливът и отливът. Природна магия, случваща се за минути. На брега обичайната гледка е много мотори, млади хора, музика и танцуващи двойки, яростно забили влюбени погледи един в друг. Тази гледка тотално ме изгуби в превода. Започнах да мисля откъде съм минала. Неоновите светлини объркаха още повече представата ми за познато. В един момент изобщо не помнех къде съм ходила, накрая влязох в една аптека, седнах на земята и ревнах като малко дете, изгубило майка си. Едно момиче ме вдигна и ме прегърна. Каза, че няма нерешими проблеми. Когато разбра, че съм се изгубила, ме качи на азиатската си веспа (не беше веспа, а някакво източно мотопедче). Навън пак заваля. Потеглихме. Няколко пъти ме попита какво е най-характерно за хотела. Тогава си спомних. След като се настаня, винаги излизам на терасата. Не ме интересува само гледката. Това са първите минути, в които мога да усетя личната си емоция към шума, миризмата, светлината на новата посока. Тогава видях стар авторемонтен сервиз и чух музика. Рок музика. Разказах й. Тя се усмихна и след по-малко от три минути бяхме пред хотела. През цялото време съм се въртяла около него. Разплаках се, не защото се усетих изгубена и без телефон, а защото сякаш се бях изгубила в живота си – занимания, работа, срещи, бързане… Нищо не беше мое. Освободих се. Заключих кралицата Драма и хвърлих ключа в Андаманско море. Още е там. Втори урок. Винаги оставяйте малък бакшиш. Заредете се с дребни. Едрите заключвайте в сейфа. Ако драматизирате като мен, хвърлете ключа в морето. Няма да се върне. Изпитано вече пети месец.

cof

Пукет ми хареса. На третия ден свикнах и с обратното движение, и с това че пешеходецът трябва да има очи и на гърба си. Впечатли ме хедонизмът и на местните, и на туристите. Кипящо общо забавление: хора, танцуващи безспир, разучаващи телата си с нескрити еротични движения… Нищо не ме подразни – нито травеститите, нито полуголите жени, които предлагат плътски удоволствия. Ако сте консерватор, преди да тръгнете за Азия оставете задръжките у дома. Тук никой няма нужда от тях. Напротив – отдайте се на магията на мястото, нека ви завладее, за да го усетите истински… Понякога обичам да хапвам с пръсти, още една причина да остана в плен на нощните пазари. А там е „Сезам, отвори се“ за хората, които търсят нови вкусови преживявания.

edf

edf

cof

edf

Скъпо ли е? В Сингапур е по-скъпо, особено ако обичате обувки. Какъв дизайн само… Не се върнах боса, но и не освободих много място в шкафа за обувки. В Камбоджа е евтино. Един долар е разменна валута за усмивка, за щастие, за благодарност, даже за копринен шал с пазарна стойност поне 10 долара. Тук търговците имат интересно отношение към математиката. Харесах си шал. Струваше 7 долара. Имах 10. Три си оставих за хапване. Момчето се ококори, когато видя че имам десет банкноти по един долар и ми предложи да взема няколко шала за по долар. И досега не мога да разбера как смятат… На Пукет за 45 бата можете да хапнете скариди на скара, месо на шиш, пилешки крилца. Маринатите са извънземно вкусни. За 100 бата, което е около 6 лева, ще получите риба на скара и то не парче, което някой грижливо ще изтегли с идея да не се мине… Плодовете са между 40 и 60 бата, а кокосът е 50 бата.

cof

cof

Какво ми хареса най-много? Подарих си свобода: да правя каквото искам и да бъда където искам. „Свобода” се казваше и плажът, на който бих се връщала поне през зима. До Freedom се стига или с тук-тук (моторикша с три колела) или с лодка. Цената е много различна. Ние ползвахме тук-тук, споделено между петима на отиване, и лодка по залез на връщане. Свободата има вход – 200 бата. Имайте предвид, че се плаща само по суша, направо си струваше да сме лодкари двупосочно.

cof

 

Съпътстващата програма на Пукет? Можете да яздите слон, да отидете до острова на Джейм Бонд и до плажа Пи-Пи от филма на Дани Бойл. На мен лично втората екскурзия ми хареса повече. Първата я изкарах в дъното на лодката, свита на две с премрежен поглед и тихи молби това да свърши скоро. Ники ни даде хапчета против морска болест, моето тайно го изхвърлих. Нали съм отраснала край морето, возила съм се на баркентина, на различни лодки, яхти, моторници, а и имам правило: рядко пия лекарства, дори когато съм болна, какво остава да гълтам хапче, когато всичко ми е ОК.

Случката, на която всички се посмяха…

Алооооо…
Чакаме те. Събираме се в лобито.
Ъъъъ. Лобито? Колко е часът? Кога се събираме?
След 10 минути!
Аз оставам (не мога да тръгна, ако ме чака втори ден като вчерашния, този път няма да оживея).
Сигурна си…
Сигурна съм!

Това беше Ники. Водачът ни в първото ми азиатско пътуване. Останах в леглото. И си мислех какъв махмурлук съм си докарала както никога през живота си, без даже да съм близвала алкохол. Единственото, което можех да движа, бяха клепачите. После завъртях глава, видях че минава 9:30 тайландско време и си спомних последната мисъл преди да заспя. Търсачката на телефона ми се беше бъгнала на смъртоносен тайландски вирус. Да, така си легнах. С мисълта, че няма да имам време за сбогом и по телефона. Толкова ми беше зле. И не беше вирус, а вироглавство.

Вчера тръгнахме за острова на Джеймс Бонд. Очакваше ни кану, традиционно селце на понтон и плаж. До кея пътувахме 30-тина минути. Там всеки получи щастливо хапче. Вече бях изпила 7, защото тръгнах от Варна със следа от голямата прегръдка на Ели (тя с 39 градуса температура). Та… наум си казах, че осмото може да ми загорчи. И го сложих в джоба. Потеглихме. Всички бяха изпили хапчетата си. Затова изпитаха удоволствие от това морско пътуване. Аз не можех да разбера какво ми се случва. Въпреки че съм била в морето с пояс, с лодка, с катамаран, преживях първа среща с морската болест… Не усещах къде е стомахът и къде мозъкът ми. Но се държах. Все пак обичам да изглеждам добре.

На острова на Бонд щракнах една снимка и се върнах на пристана, където беше моторницата. Намерих си скътано местенце в една скала и се сврях нещастно там, смятайки колко седмици мога да живея в Италия, да ми пеят и да ме наричат bellezza. Вместо това седях и болезнено усещах ускореното въртене на Земята. Сякаш се намирах в центрофуга. Тогава при мен дойде очарователно момченце, синът на лодкаря. Беше облечено като баща си и вече имаше бакшиш от 20 бата (около лев). Това успях да забележа. Направих му място, а то се потупа и изрече: Ним Ним. Запознахме се. Когато чу, че се казвам Яна, започна да повтаря името ми и силно да се смее. Повтаряше и се смееше. В Тайланд името ми минава за развеселяващо. И така Ним Ним получи задача да ме разсейва от мисълта, че вероятно съм хванала рядък вирус и не е ясно докога ще мога да си казвам името.:-)))


Така се запознах и с Кумар, стюард в авиолиниите на Сингапур. След като ми донесе вода и се разговорихме за следващата ми дестинация (неговия град), той предложи да ми бъде гид за ден, преди сам да отлети за Австралия. Много се смя на въпроса
А ако си опасен?!, а аз, изпаднала в неудобство, цинично, но наум, пратих българската действителност (създала у мен грубия предразсъдък) достатъчно надалече, но наяве нямах сили дори да кимна…
Прибрахме се. Три пъти ходих на пазар за морски продукти. Нито веднъж не усетих вкус. Само виждах, не усещах. Не хапнах. Реших да се образовам по въпросите на вирусологията. И съм заспала.

… днес, 9:30

Сигурна си…
Сигурна съм!

И малко след това Близнакът пътешественик у мен удари по сто камшика на Отговорния, Страхливия, Предпазливия и Болния от морска болест (другите близнаци), помогна ми да събера необходимото за пет минути: леко яке, хавлия, бански, крем, пари, камера. Тръшна вратата. Върна се за хапчето, останало от предния ден, и, като грабна чашата с пресен ананас, хукна по стълбите.

Преди да се разделя със съмнението дали не правя същата грешка два пъти, Ники ме погледна с грижа и наум се помоли днес да съм свежа като репичка… И затвори вратата.
Взех набързо ананаса. Все пак, след като разбереш че си жив, първата работа е зверски да огладнееш. Добре че беше ананасът (тук е раят за плодолечение). Много бързо, веднага след като седнах, казах
Бог пред мен и аз след него. Моля те, моля те, моля те… Не искам ден като вчерашния!. И си взех парче ананас. До мен седяха двама прекрасни американци. Холи и Травис. Желанието ми да споделя с тях ананаса ни срещна. Разказаха ми за себе си и първото, което взаимно споделихме, беше история за семействата. Те имат 6 момчета, две от които са ги направили баба и дядо. На 46 и на 48 години се шегуваха така, сякаш вчера се бяха влюбили един в друг. Докато Травис говореше за упорития труд като млад татко, Холи се намеси с намигване: Все пак твоята работа да ходиш на работа беше по-лесна. Поканиха ме в Юта, за да катерим заедно скалите на Зайон. Сигурно ще бъда там един ден в една година, не знам коя.

cof

sdr

Плажът от филма с Леонардо Ди Каприо наистина ли е рай? Пътуването до там беше един от най-ярките ми дни.  Огромните вълни на Андаманско море подхвърляха моторницата така, че усещах удара на всяка от тях като удар в камък. От първичния чар на това място оставаш безмълвен. Вълни и силен вятър са моята комбинация за адреналин. Гмурках се, плувах сред искрящи жълти и сини риби, пих вода от кокос в бар насред морето, снимах се до маймуна (така приятелите, които ме нарича „маймунче”, вече знаят, че не приличам на това животно)… Завиждам на Дани Бойл и целия екип на филма, снимал на Phi Phi Island. Мястото е като нарисувано с божествена четка, съхранило дивата си атмосфера въпреки туристическия наплив. Високи скали обграждат морето и пазят залива, където плажът е само за двама. И за история точно като в „Плажът”.

dav

Какво ще запомня за хората? В края на едно от пътуванията с лодка тайландско момче получи доста бакшиши. Беше истински моряк. Дали ги взе за себе си? Не. Сложи ги в кутията за екипажа и по всичко личеше, че най-много го радват усмивките ни и жестовете на благодарност.

edf

След влюбването идва любовта. Аз обиквах тези места. Няма как да не те развълнуват. Тук хората говорят език, който звучи като песен. Карат коли и мотопеди, без да обръщат особено внимание на пътните знаци, но се разбират. Знаете ли, че с 5000 бата един турист може да изкара 5 дни в Пукет, хапвайки в ресторант и отдавайки се на два часа масаж всеки ден. 5000 бата е и глобата, която ще платите, ако запалите цигара на непозволено за пушене място. Просто любопитен факт. 🙂

От Пукет заминахме за Сингапур. Свят, който мога да обобщя в три думи… To excite. To impress. To inspire.

Тук спрях да се тревожа. Не случайно Сингапур е обявена за най-щастливата държава в Азия и шеста в света по същия показател – възможност хората да живеят спокойно. Работи се не защото така трябва, а защото има изградено отношение към труда като ценност, затова в делничен ден на плажа Сантоса няма да видите местни, а само туристи.

Градините в Gardens by the Bay са място, което спира дъха. Комбинираният билет за Flower Dome и Cloud Forest е 28 долара. Разходете се привечер на Marina Bay, не пропускайте Малката Индия, до там можете да стигнете пеша от всеки хотел в центъра.

Имах усещането, че в Сингапур общоприетата норма за температура в затворено помещение е около 18 градуса. Хладно и свежо. Останахме две нощи. Видях много. Развълнува ме. Впечатли ме. Вдъхнови ме. Сингапур е рай за ума на рекламиста. Рекламните послания са навсякъде – в цветове, в думи, в усещане…

Сингапур

IMG_20180207_113117

От Сингапур заминахме за Камбоджа. Кацнахме в Сием Реап. Не очаквах такова спокойствие и чистота на летището. Малка сграда с китайска архитектура. Камбоджа е всичко онова, което Сингапур не е. Точно този контраст, който държи вълнението и храни умението да се изненадваш, не е толкова лесен за откриване. Трябва да си преживял въздействието му, да организираш пътуването по такъв начин, че да те остави не без сили, а без дъх. Обикнах Николай и заради това му умение. В Сием Реап ме докосна свят, който преобърна ума и сърцето ми, привлече ме с все сила. Тих, ненатраплив, но в същото време изразителен и ярък. Хората са скромни и много мили. Бедни и усмихнати. Всички се движат с мотопеди и рикши. Въздухът трудно се диша от вдигащия се прах, затова си пригответе маска или си завържете влажен шал през устата.

Колониалната стилистика на хотела, в който се настанихме, елегантно съчетаваше европейския консерватизъм и жизнената виталност на Азия. Персоналът не беше лицемерно усмихнат. За повечето от нас отговаряше Пене. Той носеше тежките ни куфари и всяка сутрин ме питаше дали съм щастлива. Този въпрос ме объркваше, но постепенно започнах да го разбирам… Какви бели зъби имаше това момче, нисичко на ръст и слабо, а с огромна усмивка. Не мога да го забравя. И едно момиченце, от което си купих фреш от ананас на пазара. Казваше се Линтия. Красива, усмихната, на 9 години. Малко преди полунощ започваше да работи на пазара, помагайки на майка си. Говореше чудесен английски и беше добър търговец. Вместо един ми продаде два фреша… В Камбоджа също има нощни пазари. Отварят на свечеряване. Там ще намерите всичко. Буквално. Един долар е номинал на бакшиш, който ще направи хората по-богати. Носете си по 1 долар.

В Камбоджа кацнахме, за да видим Ангкор Ват. „Толкова необичайна постройка, че не е възможно да се опише, тъй като не прилича на никоя друга по света”. Кулите и орнаментиката й са емблема на човешкия гений. Казал го е португалски монах, посетил храмовия комплекс на Камбоджа през 1586 г.

sdr

Ангкор Ват е смятан за най-големия религиозен паметник в света. Храмът Ангкор е внушителен с мащаба си и спомена за индуиските божества, украсяващи стените. Храмът Байон е изграден 100 години след Ангкор, около края на XII и началото на XIII век. Всички 200 лица по каменните кули символизират величието на императора. Всъщност и трите храма са част от древния разказ за кхмерите. Случайно попаднах в японска група (всички разбраха, че съм пришълец) и от беседата на доста начетен камбоджанец (на английски разбира се) научих две неща. Преди много векове местните жители имали дълги уши (това се виждаше и от рисунъка върху камъка). „Дълги уши, дълъг живот”, каза екскурзоводът. Тогава риболовът бил смятан за свещено занимание.

Та Пром е мистичен и див. Огромните дървета, които са част от храма, прегърнали камъка с корените си, са опредметена метафора за смисъла на битието…

Спомен остава и картина от живота на две камбоджански деца с бели ризи и тъмни къси панталонки, качени на мотопеда на баща си. Пеят песен. В гласовете на хората тук има особени нотки, която сякаш ти казват, че всяко житейско препятствие има решение. Въпросът е как приемаш мястото си в Космоса.

Камбоджа е светлина, вкус и цвят. Слънцето е ослепително. За вкуса… Всевъзможни насекоми, скорпиони и хлебарки на шиш се предлагат като изключителна атракция. Препоръчвам пролетните рулца и всичко в Khmer Kitchen – един от многото ресторанти в улицата на пъбовете в Сием Реап. От хотела до нощния пазар, огрян от светлини, стигаме с тук-тук. Така и не схванах кой, как и кога сигнализира на останалите водачи за маневрите си, а клаксоните не спират.

Храмовият комплекс Ангкор е посока за стотиците туристи, които слизат на малкото летище с китайска архитектура. Едно от чудесата на света, променило дипломатическите отношения между това Югоизточно азиатско кралство и западния свят (включвам и американския). Ние ще тръгнем към храма с тук-тук, за се разходим в уникалния комплекс от религиозни потройки, известен и като снимачна площадка на „Лара Крофт: Томб Райдър”.

Хората тук са мили и усмихнати. Усмихвам се всеки път, когато пиша това.

20 000 хиляди крачки за един ден. Толкова извървях в първия от трите дни в Бангкок. Този град те кара да вървиш, без да спираш, за да усетиш всичките му контрасти.

Ето какво научих за Бангкок. При влизане в града, ако си бил в провинцията, опашките от автомобили са гигантски. Кола до кола, задръстване още на 40-тия километър преди табелата. На предното стъкло в колата на всеки тайландски шофьор (там където в нашите автомобили виси малка икона, свещена броеница или кръстче) ще видите много красива молитвена огърлици от живи цветя.

edf
Бангкок ме втрещи. С различните си светове на два срещуположни тротоара. В единия са лъскавите сгради, уханията на френски парфюми, местата за крупни финансови сделки. От другата страна е светът, в който се търгува с плът, мъжете са по-гримирани от „колежките си”, секс магазините са навсякъде; на сантиметри от автомобилния трафик спят хора, защото там е домът им. Минавам край един надлез, под стълбите му виждам импровизирана открита къща: малка музикална уредба, нещо като килим, чинии, по средата седи млада жена с телефон в ръка. Чатът я разсмива… Два съседни ъгъла предлагат различни кулинарни специалитети. Можете да избирате: стек в тузарски японски ресторант или яхния от хлебарки на пазарчето отсреща…

Уат По, храмът на полегналия Буда. Отидете там. Вземете си чинийка с дребни монети и ги пуснете във всяка делва по пътя на щастието. Аз не разбрах, че това са делви за пожелания. Не си пожелах нищо. Вече беше сбъднато.

Нощен Бангкок е атракция за любопитните и ненаситните за различни преживявания.

На плаващ пазар в Тайланд се запознах с тихи хора, станали рано, за да приготвят обяд, да нарежат плодове, да те посрещат. Посетих пазар на час път от Бангкок. Казваше се The Floating Market Dumnoen Saduak. Там случайно открих играчка от моето детство. Знаете я… прашка. В Тайланд я наричат „насаатик”.

В храмов комплекс в административния център на провинция Качанабури видях две непознати  за мен цветя. Едното (бяло) е „дабоа”, а другото, наподобява нашето лале –„дала”.

edf

Опитах кокос на скара.

edf

Тръгнах за Азия, без да прочета и ред. Без карта. Но с Карта Холидей – агенцията, която Николай Александров развива. Светът по твоя мярка. Точно от това имах нужда. Да осъзная мярката, чрез която да откривам света. Пътуването беше повод.

edf

Всяко нещо, което можеш да направиш или пък си фантазираш, че можеш да направиш, трябва да бъде започнато. Така започна моето пътуване. Тръгнах с идеята да се влюбя. Не в човек, а в място. Влюбих се. И това ме развълнува. А когато си развълнуван, ставаш рано. Толкова красиви неща се случват в зората на деня. Преди ги сънувах… или проспивах. Сега ги празнувам.

IMG_1194