Когато мечтите се събират в дъвка за балончета

В какво се превръщат мечтите на четири пораснали деца… В „Дъвка за балончета“. Това открих в разговора с четирима сценаристи, които преди близо 10 години решават да създадат филм за своето детство. Време, в което искаш да се ожениш, но не си представяш, че можеш да се разделиш…

„Дъвка за балончета“ няма да остави петно на ръкава ти, няма да те върне със страшна сила към любовта, в която си влязал с гръм някога и сякаш е детска игра, няма да те накара да поискаш миналото си отново. „Дъвка за балончета“ е филм за детството, но не върнато в лентата назад, а за чистата емоция, която в порасналите ти години може и да даде отговор на уж нерешим въпрос… Може ли въпросът за любовта да няма отговор, ако любовта решава всичко… Филмът е автентичен и истински, не преиграва в сюжета и с теб няма да играе. В него героите нямат стопроцентови прототипи, но разговорят с мен или с теб, защото Биляна или Калин… Това сме ние. Порасналите деца на 80-те. Филмът е разказ за способността да обичаме мечтите си и да не забравяме в какво можем да ги превърнем – в истина или в предизвикателство.

Аз разказвам истории. Обичам историите зад историята – мястото, където започва всяка идея, среща, приятелство, любов, проект или… филм. Не място, а пътят до сърцето. Ще останете на място в края на филма и вероятно ще си спомните вкуса на дъвка „Идеал“ или пък „Турбо“, ще си спомните нетърпението, с което сте разгръщали лексикон, за да видите кой на кого е нарисувал сърце. Аз останах на мястото си, когато гледах „Дъвка за балончета“ през есента в програмата на фестивала „Златна роза“ във Варна. Тогава филмът спечели наградата за най-добър сценарий. Тогава, леко усмихната, помислих какво се случва с любовта ни, когато пораснем… Филмът е страхотен. Лек, честен, разсмиващ на моменти. И искаш да продължи, когато вече е свършил. Утре ще го гледам с дъщеря ми, която е на 12. И след това ще й разкажа историята на историята. Моята история за дъвките, детството, мечтите и любовта. А с вас споделям историята на четири деца от 80-те, които днес са големи (но не наричат себе си „възрастни“), през 2009-та те решават да напишат сценарий за филм, посветен на тяхното детство.

Биляна е сгодена, интригуваща и духът й е буен. Ще се омъжва в Лондон. Калин е успешен рекламист, свободен ум, обаче е женен и има дете. Двамата се срещат случайно на улицата… почти на същото място, където преди 25 години се разделят. По онова „детско“ време са си дали обещание:

Биляна: Ще се ожениш ли за мен, когато пораснем?

Калин: Къде?
Биляна: Същия ден, същото място. На канала.
…. след 25 години.
Калин: Биляна…?!
Биляна: Познаваме ли се? А да… Калин. Живееше тука някъде!

Към трейлъра на „Дъвка за балончета“

Представям ви Тео Чепилов, Теодора Маркова, Георги Иванов и Невена Кертова. На премиерата тримата бяха заедно с Тео, нищо че по същото време той носеше къси панталони на едно далечно крайбрежие, където слънцето здраво пече. Не знам кой е нарисувал Тео, но сред сценаристите има и добър художник. Как четиримата написаха „Дъвка за балончета“… Или историята за историята!

Дъвка за балончета, български филм, Креактив ПР

Как четиримата се събрахте като сценаристи на „Дъвка за балончета“…

Невена: С Тео сме били в един клас по драматургия в академията и се познаваме отдавна, а с Теди и Жоро се запознахме около година преди идеята за филма. Тогава бяхме колеги в сценарния екип на първият ни общ сериал.

Теодора: Не сме се търсили. Преди 10 години ни събра конкурс на FreemantleMedia за сценаристи. Трябваше да работим заедно. В началото ми се струваше, че сме много различни и че няма да стане. Но се получи някаква магия и сега продължаваме да сме заедно – основно аз, Георги и Невена, а Тео се появява и изчезва, мисля, че това е част от неговата аура.

Тео: Четиримата сме част от екип, създал “Стъклен дом” и “Под прикритие”. Даже, ако не се лъжа, когато започнахме работа по “Дъвка за балончета”, тъкмо бяхме написали пилотния епизод на “Под прикритие”.

Георги: Събра ни провидението. Или конкурс за сценаристи преди точно 10 години. От 300 души избраха 20, но ние четиримата се надушихме още в първата седмица. Днес мога да кажа, че сме почти като семейство. Вкусът ни към киното и живота се оказа сходен.

Теди: За вкуса… Въпреки различията си имаме безкомпромисни разбирания за кинодраматургията и в тях си приличаме. Има два големи порока в писането. Единият е да създадеш филм, който не може да се гледа и чийто сценарий не се подчинява на никакви архитектурни закони, а е просто самозадоволяване. Все едно да построиш сграда, в която не може да се живее, само за да изкрещиш на света – вижте колко съм оригинален. Другият път е да се предадеш изцяло на стремежа за бокс офис и да принизиш всичките си критерии в опит да те хареса публиката. И в двата подхода има нещо ужасно неискрено. В нашия екип вярваме, че киното може да бъде едновременно и интригуващо, и качествено. „Дъвка за балончета“ е част от това наше разбиране.

„Дъвка за балончета“ – история за детските мечти и за любовта, в която се превръщат. И каква е историята на историята…

Невена: Често четиримата излизахме заедно след работа и постепенно “тайфата“ се сформира. И докато се опознавахме, докато си говорехме кой за какво мечтае и какво иска от живота, установихме, че всички искаме да разкажем една красива история, която не е разказвана досега в българското кино. Естествено синдромът на първия филм (на първия роман) е да разкажеш себе си. Това искахме да направим тогава – филм за нашето поколение („изгубено“, „отписано“ или както там искат да ни наричат). Да разкажем какви сме, защо сме такива, защо (както казва баба Бени във филма) теглим кредити за стотици хиляди левове, а не можем да се решим да се оженим, защо имаме по три висши, две от които незавършени и коренно разнопосочни и т.н. Но това, за което и четиримата си стиснахме ръцете, беше, че няма да правим някакъв тегав филм за прехода, с който да се оправдаваме за нещо, а със самоирония и носталгия ще разкажем за детството ни и за първата ни любов, за копнежа, за мечтите. Разбрахме се, че в нашия филм груб секс, погребение и трактор няма да има!

Теодора: Искахме да е силна любовна история, която да съдържа копнеж, неизказаност и неосъщественост – без “любимата“ голота и вулгарност в киното ни. Искахме двамата герои да са били част от една банда в детските си години през 80-те. Така започнахме да се събираме и да си разказваме нашето детство, защото желанието ни бе всички детайли да са автентични – игрите, мечтите, речника на децата…

Тео: Всеки от нашето поколение има по една подобна история като тази в “Дъвка за балончета“, точно затова толкова много хора ще се припознаят в героите от филма. Просто едно време като деца прекарвахме цялото си свободно време навън, телевизията започваше в 18:00 и нямаше интернет, правехме бели, забавлявахме се, влюбвахме се по детски. Спомни си видеоигрите, бяха с жетони и вместо на Counter Strike стреляхме с хартиени фунийки. Аз обаче завиждам на сегашните деца – бих заменил цялата си колекция от дъвки “Турбо” за PS4,без да се замисля. Докато създавахме “Дъвка за балончета“ в споделянето на своите лични разкази, избрахме Камчия за работен терен… Наехме някакви бунгала на плажа. Общо взето енергията беше като на летен лагер  в тийнейджърските ни години. Някъде там се заровихме яко в спомените си и идеята за историята на филма се роди сякаш от само себе си. Докато писахме филма, играехме на какво ли не. Спомням си една от вечерите – бяхме зациклили на онази игра, в която имаш лепенка на челото и трябва да познаеш кой си. Аз бях Анна Курникова – изключително ме затрудни. Накрая май изтощих всички от смях и ми го казаха, за да се приключи.

Георги: Да работиш по поръчка е точно това – работа. След  всичко, което Тео вече разказа, мисля, че “Дъвка за балончета“ сякаш не беше работа: през деня на плажа, вечер – игри на асоциации. И четиримата искахме на екран да се появи точно тази история за Биляна и Калин.

Филмът е разказ за закъсняла с 25 години среща. В този разказ мнозина от нас, които сега са в своите ранни 40, ще си спомнят за децата, които са били, и за обещанията, които са си дали… Имат ли децата във вашия филм прототипи? Как вие влизате в техните истории като хора, които са ги преживяли като децата на 80-те…

Невена: Не ме питате нищо за първата ми любов, за очакването или преживяването на закъснялата ми среща… Добре.  Едно от децата има прототип, да – Мони Шпека. Беше ми съученик от първи до четвърти клас и се казваше Веско “Шпекси“ – много умен, много миролюбив, пухкав и вечно “пращаше някой в Пирогов“.

Теодора: При основните персонажи почти никога не работим с прототипи. Това за нас носи риск да осакати сценария. Естествено, вземаме “назаем“ черти и случки от реални хора, но не се опитваме да ги пренесем на екран такива, каквито са. Това в киното не винаги работи. При второпестепенните герои е допустимо. Мисля, че такъв е Бобев във филма – чичкото от блока, който мрази децата и им конфискува играчките. Имам подобен чичко в моето детство – спомням си колко страдахме, когато ни взе топката за ръбче.

Тео: Всеки от нас четиримата допринесе с лични истории. Аз прекарвах всяко лято в къщата на баба и там имах паралелна компания от деца, с които карахме колелета, играехме на криеница, крадяхме каквото докопаме от градината на съседите… Не знам защо във всяка мъжка компания има по едно момиче, в което всички момчета са тайно влюбени, затова спазихме традицията и във филма.

Георги: Разбира се, това са парчета от нас, от наши реални преживявяания. Във филма няма нищо измислено, то реално ни се е случвало по някакъв начин. Може би затова той е толкова искрен и автентичен.

Какви деца на 80-те бяхте вие? Пазите ли свой детски навик и в днешната си пораснала възраст

Невена: Какво дете бях… Ха сега де! Обичах аз да “командвам парада“, сигурно съм дотягала с това на останалите. Спомням си, че често се отказваха да играят с мен, после пак се връщаха. Не си спомням да съм била инициатор на бели… Оф, да, забравих –  картоф в ауспуха на съседа и капан за велосипедисти!  Пазя навици от детството – чета по нощите на светлината на фенерче. Винаги съм вярвала, че нашето детство ни направи разказвачи, но като се замисля, днешните деца също са разказвачи по своему. Само че с изразните средства да времето си – правят си канали в youtube, блогове, навъобразяват си невероятни светове – че са известни интернет звезди. Няма ирония в думите ми. Намирам това за сладко.

Теодора: Не стъпвам върху кръглите капаци на шахтите, защото съм родена на нечетна дата. Не мога да отвикна от това.

Тео: Като малък живеех два живота. Баща ми и майка ми работеха за военната индустрия, така че израстнах в най-различни странни места из Средна гора. Като компенсация обаче намазвах страшно много играчки – колекцията ми от мачбокси беше над 200 колички. При нашите обикновено седях у дома и правех космически кораби, а при бабите ми се случваха всички бели на света: чупене на лампи, изпускане на гуми и звънене на звънци. Мисля, че така правя и днес – или кротко си гледам филми у дома, или с дни съм по разни афтъри (партита) и правя бели, но вече съм пораснало момче.

Георги: Обичах да фантазирам, че съм някой герой от филм – каубой, рамбо, карате кид, момчето от “Завръщане в бъдещето“. Когато излизах от киното, в продължение на дни си представях, че общувам с любимия герой или аз съм той. Може би точно заради това сега съм сценарист, за да продължа да играя тази игра.

Дъвка за балончета

Тео, Теодора (с така мечтаната в 80-те американска стъклена бутилка), Георги, Невена. Деца на 80-те!

Какво си обещавахте за времето, когато ще пораснете и в какво се превърнаха тези обещания…

Невена: Ох… Ами обещавахме си, че няма да се разделим – децата от бандата – че винаги ще сме приятели. По-скоро са сладък спомен, някаква нежна носталгия.

Теодора: Имах списък с неща, които никога да не правя като порасна. Мисля, че съвсем услужливо съм го загубила. Предполагам, че се случва на всекиго с порастването.

Тео: Като малък ме влечеше управлението на големи машини, исках да стана космонавт или поне комбайнер. Също така мечтаех да карам американска кола, като по филмите. Спомням си, когато пораснах и си купих една от любимите ми коли – червен осемдесетарски понтиак  – майка ми въздъхна и каза: “Аз съм виновна, защо ти ги купувах всички тези мачбокси?”. Иначе си обещах да не пия, да не пропуша и да не започна да слушам хеви метъл и не спазих нито едно от трите.

Георги: Най-често си обещавахме, че няма да станем като възрастните. Аз все още трудно се възприемам за възрастен. Надявам се никога да не стана напълно.

Емблематичните детски занимания във вашите очи, но днес…

Тео: Не мога да бъда сигурен, защото не ми е удобно да надничам в екраните на чужди телефони.

А ценното в игрите на нашето детство? И аз съм дете на 80-те…

Георги: Да измисляме игри, които не могат да се купят.

Какво ви грабна в малките Биляна и Калин по време на кастинга?

Невена: Видях ги вече избрани и не бях разочарована. Аглея носи особен блясък в очите – блясък на пакост. Много момчета ще се влюбват в нея. А Андреа е това, което си представям, че е бил Иван Юруков като малък, чисто визуално. Иначе се превъплъти идеално в образа на детето Калин – романтик от малък.

Теодора: Освен че играят много добре и двамата имат в излъчването си нещо, което силно отговаря на образите им. Андреа носи мечтателност и чувствителност, просто е като малък рицар. А Аглея изглежда точно толкова щура, колкото Биляна, успява да повлече всички момчета след себе си.

Георги: И в двамата има огромна енергия, живец, любопитство. Те не просто “вършеха работата“, те истински се интересуваха от това време. Освен това четиримата (децата във филма) станаха страхотни приятели по време на снимките, надявам се да запазят това приятелство и занапред.

Има ли реплики на децата от филма, които ви забавляват много?

Невена:

–          Само черна нинджа може да убие бяла нинджа!

–          А колко апачи могат да убият една дебела нинджа?

–          Ей ся ще те вкарам в Пирогов!

Теодора: “Баща ми ме чака да ме бие“ и “Човек не може да е приятел с женка“.

Георги: Репликата на Биляна към Калин: “Калине, трябваш ми“, след която винаги следват проблеми за него, но той цял живот не може да й отказва. Също много обичам репликата на Малин Кръстев, който играе директора на училището: “На такива ли елементи ще разчита утре държавата?“. Тя е като предсказание, като послание – ей, вие, които едно време правехте бели и бяхте ужас за ръководството и родителите си, все пак сега не сте толкова лоши и се справяте добре.

Какви роли в детски филм (следващ) бихте дали на тримата си колеги сценаристи на „Дъвка за балончета“?

Теодора: Според мен е лоша идея да поставиш сценарист пред камера.

Тео: Да,най-добре е сценаристите да си бъдат сценаристи, а актьорите – актьори.   Винаги можем да напишем нов филм, в който да сложим по малко от себе си.

Георги: Теди ще бъде момичето от Африка, което идва в цивилизования свят и побърква всички с разкази за невероятни същества и магии. Невен ще е момичето, което ще сглобява замък от клечки и кал. Освен това ще работи в дворец, в който непрекъснато ще вбесява краля.Тео е Мечо Пух, чието първо изречение обаче винаги ще бъде: „Ако знаете какво ми се случи…“

Кога за последно направихте балон… С дъвка за балончета…

Невена: Преди една година, когато стартираха снимките. Рядко дъвча дъвка, да не кажа никога.

Теодора: Вчера. (б.а.: това интервю е правено преди половин месец)

Георги: Това лято, когато си играх с племенниците.

Тео: На една фотосесия, в която всички сценаристи трябваше да позираме с надуто балонче. От снимките се вижда, че правене на балончета е сред многото неща, които хич не ми се отдават.

Scenaristi2 - Copy

 

Photo Credits: sofialive.bg

В какво се превръщат мечтите на децата?

Невена: В сбъднати мечти.

Теодора: В малки балончета, които се опитваш да натикаш на скришно в подсъзнанието си, но един ден излизат и “пук“… Преобръщат живота ти.

Тео: Като е казал Уилям Уордсуърд: “Детето е бащата на мъжа”. Твърдо вярвам в това, че характерът не се променя с годините и детските мечти подсъзнателно определят пътя, по който като възрастен поемаш. Така че трябва да внимаваме какво си пожелаваме, защото мечтите често се сбъдват и никога не са това, което сме си представяли, че ще бъдат.

Георги: В забавни спомени, но ако се сбъднат – в щастие.

В какво се превръщат мечтите на възрастните?

Невена: За това още няма отговор.

Теодора: Най-често в кредити.

Тео: В какво се превръщат мечтите на възрастните… В шопинг лист.

Георги: В деца.

Яна (аз) В какво се превръщат мечтите на порасналите деца: в “ДЪВКА ЗА БАЛОНЧЕТА“.