Typewriter
Typewriter

Любовта се наслаждава в истината

На кино обичам да ходя и сама. Това трудно го обяснявам дори на тези, които много добре ме познават. Нямам проблеми с тази самота. Имам проблем с пуканките на съседите. Ако не са се и научили как се яде тихо, започвам да се моля за истинска самота и предпремиерна прожекция за ценители. За един ценител. И тъй като в последно време пуканките са мода и блян по американския стил на живот, предпочитам домашното кино. Преди няколко години много мислих дали да не предложа авторство на предаване, което да споделя рецензии за два-три филма седмично. Признавам, че идеята беше продукт на личен егоизъм да задоволя страстта си към киното като зрител. Но търсих и изпитание… На непроверена способност да разкажа що-годе добре 100-тина минути сложни емоции в до десет изречения. В началото се пробвах с приятели на по чаша кафе. Разпалено разказвах филма. Изпивах едно кафе… След това хапвах. Минаваха дори и онези 120 минути, в който се е побрала лентовата история. Минаха години и оцених, че всичките ми познати и приятели вече гледат някой филм, дори и само ако им споделя: „Гледай го…“.

Преди седмица гледах два филма, които отдавна чаках. Чаках да намеря време за тях. Иначе са стари продукции с вечни послания. Първият е „A walk to remember“  и излиза още през 2002 г. Много красив разказ за уроците, които отказваме да приемем, за шанса, които ни се дава, за прощаването, за живота и за неговата загуба. И за любовта. Накъде без любов? Без нея какви уроци биха ни били нужни? Актьорите са Шейн Уест и Манди Мур. Докато гледах, Елица се завъртя и остана. Изгледа филма заедно с мен. Видя ме разплакана и това й се стори много забавно. Да плачеш на филмирана история… Прегърна ме и много зряло ме посъветва да не плача за някого, когото ще видя в „Никита“ след 22.00 ч.
Историята в „A walk to remember“ споделя срещата между Джейми, дъщеря на пастор, и Ландън – едно от лошите момчета в училище. Познанството им започва в стаята, в която най-добрите или пък наказаните с общественополезен труд помагат с уроци на по-слабите си съученици. Тя е отлична ученичка, а той е от наказаните. Ако мислите, че следва тривиален разказ за любовта на двама 18-годишни, не е точно така… Два момента ме грабнаха много…Първият ме накара да се замисля, защо аз нямам списък на мечтите и желанията си? Вторият е свързан с идеята на Елица, че не мога да плача за някого, когото ще гледам отново в късния сериал. На финала той остава сам. Тя е звезда на небето. Когато попитах Ели, защо мисли, че плача за него, когато съдбата на момичето е по-тъжна, тя започна да спори. Не бях мислила, че някой малък човек може да гледа филм така – в спор. Стана ми и смешно, защото тъжният финал беше бързо сменен от детско любопитство по въпроса какво прави днес Манди Мур. Разгледахме набързо живота й в google – в текстове и в изображения, като открихме, че съпругът й е музикант, но всъщност прилича на цирков клоун. Видяхме, че се държи за ръце с екранния си партньор и след 10 години. Явно имат и други общи проекти в киното… И я оценихме като една от най-красивите жени. И съвсем в духа на детската логика, в която всичко е измеримо и чисто като величина, ми беше зададен нов въпрос: „Манди Мур е сред най-красивите жени? А те колко точно са …?“ Хареса ни стихотворението за любовта. Така го нарече тя. Иначе е обет… Сватбен.
„Любовта винаги е търпелива и любезна. Никога не завижда. Любовта не се превъзнася и не се гордее. Не е груба, нито егоистична. Не е обидчива или злопаметна. Любовта не намира удоволствие в греховете на другия, но се наслаждава в истината. Винаги е готова да прости, да се довери, да се надява… и да понесе, каквото и да било.“

Същата вечер, в която небето се отвори и валя повече от четири часа, вече сама гледах „Цветният воал“ (The Painted Veil). Продукция от 2006 –та. Наоми Уотс е великолепна в тази си роля – първо е разглезена дъщеря, повърхностна, но много красива и е избрала идеята на майка си да се омъжи за д-р Фейн пред възможността да остане стара мома. Въпреки, че го смята за изключително скучен. На финала е отдадена в живота на съпруга си силна жена. На лицето й се сменят десетки емоции, само за да опишат една дума в различното й преживяване… досадна любов, забранена любов, условна любов, осъзната любов, истинска любов. И все пак преди идеята за любовта ще откриете тази за живота.
Д-р Уолтър Фейн е романтик. От онези, които виждат нея и за по-малко от минута вече знаят, че това е тя. Сключва брак без нейната любов, но воден от своята и от желанието да я направи щастлива. Не се развежда, за да я накаже. Или пък да я спаси. Като добавим, че по-голямата част от действието се развива в Китай през 1925 г., в една далечна провинция с епидемия от холера, историята става още по-интересна с непознатото. Има холера, има една музикална стая, пълна с деца, има манастир и мълчание. Което трябва да скрие гнева. Как гневът се превръща в любов…?

„ – Тръгна много рано, а ти имаше нужда от почивка.
– Далеч ли е лагерът?
– Близо до града е. Д-р Фейн каза, че не искаш да се върнеш в Шанхай.
– Не исках да ви оставям.
– Оценявам това, мило дете, но мисля, че ти искаш да останеш до него.
– Мой дълг е…
– Твой дълг е да си измиеш ръцете, когато са мръсни. На 17 години се влюбих в Господ. Любовта ми бе искрена, но с годините чувствата ми се промениха. Той ме разочарова и игнорира. Сега отношенията ни се различават с кротко безразличие. Като стари съпрузи, които седят един до друг, но не си говорят. Той знае, че няма да Го изоставя. Това е моят дълг. Но когато любовта и дългът са едно, човек е благословен.“

Филмът е екранизация по едноименната книга на Уилям Съмърсет Моъм, който ни е оставил нещо за любовта и в книга и само в няколко думи: „В любовта винаги има един, който обича, и друг – който позволява да бъде обичан“.
Край

 

© Copyright 2019 - Creaktive PR

Facebook, Youtube, E-mail