в-ДЪХ-новител: Габо

„Опитах сирене от мандра „Веселие“. Подходящо име.“ Ето така Габо разказва местата, до които стига. Започва с онова, което се открива надлъж и шир пред очите, после задочно те запознава с първия срещнат пред бакалията и в края – ето и вкусовете, които е опитал. Гавраил Гавраилов на едно място дълго не се заседява. Вчера го намерих на разговор, докато е в Добрич. Днес ми пише от Смолян. През лятото инвестира време в организиране на Фестивал на плажното четене. А мястото и за плаж, и за четене е много приятно – в края на Албена.
Добростански швепс… Тези две думи ме запознаха с Габо. Пътувахме заедно в един автобус, когато разказваше за среща с едни симпатични баба и дядо. Заслушах се… Обичам истории за симпатични човеци. Швепс от Добростан не е газирана напитка, а автентична, от истинско мляко. Правят го местни хора в с. Добростан, които изкарват овцете на паша при платото над селото. Място, откъдето можеш да видиш и Кръстова гора, и Белинташ.
Габо е от хората, които не са претенциозни в думите си. Затова ти е приятно да ги слушаш.

 

Първият спомен, който пазиш за твоето село…
Аз съм дете на големия град. Нямахме село, но понякога гостувахме при роднини или приятели на село. Отчетливо помня как в ранното ми детство хващахме влака от гара Филипово в Пловдив и слизахме в Белозем. В крайната къща – ъглова, близо до стадиона – живееха баба Марийка и дядо Кирко. Те бяха роднини на моя дядо Димитър, който е живял в Белозем със семейството си, след като през 1926 г. са изгонени от Егейска Македония.
Бях дете и дядо Кирко ме водеше на стадиона, опъвахме мрежите на вратите, зяпахме тренировката на отбора. Някъде през пролетта на 1983 г. се озовах със семейството си в Болярово. По това време там имаше много млади хора – „републиката на младостта“. Дадоха ни къща, две крави, кокошки. Имахме голям двор, където аз играех на волейбол под едно опънато въже между две ябълки. Къщата ни отново беше последна и пак ъглова, до реката. Тук, в района на язовира в Малко Шарково, хванах и първата си риба. От тези детски години на село още помня дъха на изгорели листа. И аромата на прясна вар усещам в спомена от един есенен ремонт на къщата на село. Имах си моя стая – малка, с едно прозорче, но към улицата. Сутрин се будех от звънците на козите, които излизаха на паша. След две години в Странджа се завърнахме в Пловдив и пак тръгнах в моята детска градина, пак се видях със старите приятели от квартала. Но селският ми опит като дете се оказа невероятен спомен за мен. И за риба продължих да ходя. Риболов на море в Мичурин или Ахтопол, ей така, само за ден, баща ми палеше шкодата и след час возене из горите на Странджа, вече бяхме на някой плаж. А веднъж, аз пак дете, отивам с татко за риба на река Резовска, на границата, където се ходеше с открит лист. Хващахме кефал, на кус-кус или на бял червей. Абе там си беше живот – безгрижно, лежерно, весело, навсякъде приятели…

Ако можеш да определиш с три думи българското село, привлекателно за туриста, как ще го опишеш… Пушек, петел, стомна.
За мен пушекът от изгорели борики винаги е бил усещане за нещо близко и уютно. Сутрин обичам да ми пропее петел. Ставам рано, още от дете не ми пречеше да се събудя два часа преди изгрев, за да сме на някой водоем, ама в най-подходящото време.
Стомната е символ на пътуването. Стомна ползваш, когато изпращащ някого на път. С вода и здравец лисваш пред входа за здраве и късмет. В минали години понякога идваха цигани калайджии и аз ги гледах с любопитство. Съседите ни в с. Болярово имаха бакърени съдове и ги даваха за калайдисване. Играех понякога при реката с децата на калайджиите, те ми разказваха за занаята на родителите си.

 

С твои колеги написахте книга – пътеводител към посоките на българското село. Колко време ви отне разказа и в колко села го намерихте… Нямам самочувствие на писател. Аз съм разказвач, който в един момент от живота се озова сред хора, които ме „прилъгаха“, че разказвам добре и ме приласкаха към писането. Вързах се на тези думи и не съжалявам. Мисля, че се получава добре. Разказът. Забавно стана, когато вече завършили книгата за селата, отивам да разговарям отново с главния редактор в издателството. Нося аз ръкописа, работили сме преди това с дизайнера, има старание от наша страна, текстове, снимки. И тогава между две глътки кафе, Захари Карабашлиев ми каза така: „Ок, супер. Имаме книга, но моля те… Следващия път просто пиши и дай на друг да снима.“ Той искаше от мен работа на въображението и писане, защото е трудно да намериш баланс между текст и снимки в един пътеводител. Знаеш, че екипната работа е водеща за всяка добра книга, а с колегите направихме силен екип. Като писане ни отне два месеца плътно, но с пътуванията и рекламната кампания времето стана една година. Бяхме в над двеста села и във всяко от тях останахме поне веднъж.

с. Солища, църквата

… към манастира в Басарбово

Михаил Михов и Анна Пелова са автори заедно с Гавраил на книга за селата в България като посока за туризъм и култура

 

С какво помниш хората, които ти дават гостоприемство. С имената или с историите… Трудно помня имена. Но виж… Лицата, ръцете, усмивката. Помня ги силно. На село хората не полагат грижи за ръцете и лицето си, не ходят на маникюр, нали. Но така усмивката им е по-истинска. Сега, като се върна назад, веднага се сещам за един чудесен човек от с. Арда. Федя Аргиров се казва, а ръцете му са като на Стефан Караджа – големи, яки, топли. Там на село в Родопите се работи, иначе няма да има живот. Хората са живи и общуват, не се завират в къщите си, не строят високи дувари. Обичат да седнат на скамейката пред двора, да побъбрят на мегдана. Няма да забравя като бяхме на един инфотур и спираме в Могилица. Търся аз моя приятел с гъбите, който не помня как се казва, но след пет минути той вече е там, правим пазарлък, взимам сушени гъби и сладко от боровинки. Има и колеги, които не търсят житейските истории на хората, които ще срещнат. Те ти говорят за всичко, което им предстои, когато ще се върнат в града и в мола, а селото не търси молци… Това е.

 

Когато пътуваш, създаваш ли познанства с бъдеще и какви хора те привличат, какви хора намират теб… Напоследък пътувам повече из страната във връзка с кампанията, в която представяме книгата. Срещам много хора. В разговор ни събират много теми. Като се замисля, имам си явки в цялата страна, няма как да остана на пътя. Сигурно тогава създавам познанства с бъдеще, но не влагам този смисъл в срещите. Приятели насила не се създават. Мимолетно първо усещане е, след това е процес, който се развива. Иначе в поредицата от знакови срещи не бих забравил един изключителен за мен човек, който за жалост вече не е между нас. Той ми даде незабравим следобед в Златоград. Беше резбар и ме качи горе, до границата, за да видя резбования иконостас на параклиса, който беше майсторил. Беше станал занаятчия на годината, а иначе скромен до побъркване. Добруджанец, но намерил своя уют в сърцето на Родопите, сред най-красивите български жени. Трябва да си истински ценител, за да избереш свещената планина, защото животът там никак не е лек. Но Петър Лазаров го живя достойно. За такива срещи няма забрава.

… в околностите на с. Боровица

Ако селата разделим географски, как би го направил ти, но само предвид спецификите на кухнята… Кухнята е много различна в отделните региони. Ако питаме специалистите от някогашния „Балкантурист“, би трябвало да има седем регионални кухни, а напоследък даже отписват родопската като отделна. По мое мнение и вкус, има поне 30 различни кулинарни региона. Днес всеки един от новите девет туристически региона би могъл да се раздели поне на още три кулинарни микрорайона. Например в Добруджа… Има отчетливи разлики – по един начин е в приморската част с рибите и мидите, съвсем различно е в селата, основани от пастири балканджии, а покрай брега на Дунав нещата са различни – на трето ниво. Освен това има и няколко етнографски групи – къзълбаши, татари, липовани. И ето това е само едната третина на новия туристически регион Северно Черноморие. А какво да кажем за хърцоите покрай Мадарското плато, кулинарните особености на потомците от Еркеч, които сега населяват села като Калиманци и Чернево. Ако добавим и капанците, които ме вдъхновиха в Паламарца, само в една от седемте ни етнографски области, има поне шест различни кулинарни модела. Явно ще се наложи да се направи подробна кулинарна карта на страната, която вероятно ще се дублира с картата на говорите и наречията… Интересно би било.

Сега по твоята лична кулинарна география, разкажи ни по едно специфично ястие за всеки селски район…

О, ако трябва да се разказва подробно, ще се наложи написването на нова книга. Кухнята от средната част на Родопите ми е любима. Най-вкусно ми е на мен в района на Широка лъка и по долината на Горна Арда. Също така много са добри местните специалитети в Батак и Дорково. Там още се пазят кулинарните традиции за съхранение на продуктите отпреди „остъкляването“, както се изразяват местните. Бурканите навлизат масово преди половин век и това коренно променя начина на съхранение и приготвяне на продуктите. Но все още може тук-там да се намерят деликатеси от автентичните зимници. Не пропускай качамак със съзмичка или „добростански швепс“. Това са неща от стария овчарски начин на живот, с подвижните мандри през лятото и миграцията на стадата към Беломорието през зимата. Имаме уникални кулинарни традиции, а сега залагаме само на шопската салата и хапките, които представляват „нещо“ в панировка, поднасяни в all-inclusive обслужването в големите ни курорти. Фермерските пазари в градовете ни са надежда.

 

Вярваш ли в легендите, които старите хора пазят… Старите хора ценят думите си и не говорят напразно. Всяка тяхна история е съпреживяно пътешествие през вечността на българския род. Ние сме харизматичен народ, защото имаме легенди и защото вярваме в тях.

Твоята легенда… Моята легенда е свързана с порива на родовата ми памет и връзките с овчарите от Ситово и производителите на дървени мебели след това в рода ми. Изпитвам голямо удоволствие да работя с истинско дърво, да човъркам и поправям разни неща. Вероятно ще ми хареса да бродя и с някое стадо из ливадите на Родопа планина.

Срещаш ли млади хора в селата… Намирам ги тук-там. Има доста зелени мигранти, които дават свеж полъх за много загиващи селски общности. Като цяло сега ситуацията не е добра, но има знаци, че скоро ще се подобри. Оптимист съм.

Какво означава китно селце… Като спреш на мегдана, да има няколко дядовци с младежки тен на лицата, които да се пошегуват с теб. Тогава това село е живо и китно, както е да кажем горе в Солища, където площадчето се казва „хорище“.

А „изгубените“ села… Местата, които изчезват от картата. Официално десетина на година, но вероятно много повече на място.

Колко често си на път… Пътувам всеки месец по доста. Понякога с влак, понякога с приятели, но сменям маслото на колата веднъж на няколко месеца. Явно често пътувам.

Имаш три различни посоки. Едната има аромат на лавандула, другата – на миди, третата – на нещо неизвестно. Ти къде отиваш и какво ще търсиш… Сега имам три подобни реални цели, които мисля да опиша в следващ проект. Лавандулата ще я усетя през юни, близо до Сунгурларе; мидите тъкмя за юли, в района на Шабла; неизвестното за мен е в Дунавският регион, който искам да обходя още през май и сега съм планирал участие като доброволец в едно почистване на пътеките в Природен парк “Русенски Лом“ и това пътуване крие за мен много неизвестни.

… по пътя към с. Паламарца

Има ли всяко място свой сюжет… Няма клишета за подобни сюжети. Отиваш. Усещаш. Споделяш. Това естествено не е част от националния ни туристически слоган, там нещата са изначално объркани. А разказвачи се намират и има великолепни книги за пътувания.

И сега накъде… Към следващия тур, следващите срещи, следваща книга.

През лятото докъде да стигна аз… До свещените планини на траките – Странджа, Сакар, Родопите. Там те чакат много спирки и навсякъде ще откриеш хубавото. Или покрай бреговете на Дунав, но задължително с блеснарка и репелент.

Вдъхновението е… Част от събуждането сутрин.

Вдъхновението сутрин Габо намира в семейството си – Христо и Велина

Вдъхновител е… Синът ми Христо, който задължително ще изръси нещо мъдро, докато прави нова беля.

Нарисувай щастие… Готово 🙂