в-ДЪХ-новител: Елица
„в-ДЪХ-новител“ започна като запознанство. Поискано. С начало и без край. Запознанство, което не е нито единствено мое, нито само твое. Общо е в срещите ни с хора, които падат и стават, препъват се и веднага забравят, които продължават. За хората, които не се уморяват да следват себе си, докато вървят до другите, да бъдат верни. За тези, които имат смелост и знание, опит и усещане за вдъхновението. Сами те могат да бъдат вдъхновение.
Още когато публикувах идеята за вдъхновение на първия в-ДЪХ-новител, открих мъничка бележка на бюрото си, написана от 10-годишната ни дъщеря, тогава още на 9. Гледаше ме мъничко човече с две точки за очи и запетайка за уста. След няколко дни, в една вечер с приказка за лека нощ, поиска да сменим историята с интервю, което да започва така: „Разкажи се в думи пет“.
Оттогава досега минаха два месеца. Срещнах петима в-ДЪХ-новители и ги разказах. Елица следеше техните пет думи в началото и рисуваното им щастие в края на разговора. Да, нямах нужда от още послания в молба за лека нощ или рисувано човече.
„От небето, от небето
падат листи за детето.
И с моливчета и с гуми,
то рисува пеперуди…“
Това е Елица. Съчини този стих в момент, в който имах онези 99 процента желание да се трудя, но нямах единия процент вдъхновение, което да бъде начало и което да направи пълни 100-те процента креативност. Елица е моят в-ДЪХ-новител. Твоят сигурно сега спи до теб или учи в съседната стая, или пък вече работи, или гледа снимките ти като малък. Или си самият ТИ.
Опиши се с пет думи… Забавна. Умна съм. На някого съм интересна. Вече съм голяма. Казваш, че съм щура-щура-щура. А! Вече съм рядко разболяваща се.
Най-щурото ти нещо… Когато бях малка, ти казах, че съм си пъхнала грах в носа. Нищо не бях направила. Мислех, че е смешно, а то дори не беше умно.
По какво искаш да приличаш на мама… Тя има хубави ръце.
А на татко… Искам да имам като неговите дълги крака.
Ако може сега да променяш нещо в себе си… (след оглеждане) Не, не искам. Харесвам се сега. После не зная.
Как се става приятел… Ами как… Когато си мил с някого, но преди това все пак трябва и да се запознаете.
Защо се женят хората… Ами те сигурно трябва да знаят.
Как разбираш, че някой обича… Ако ми каже, ще зная. А защо е задължително да знам?
Какво правиш най-добре… Мисля, че смятам правилно и добре.
Какво искаш да ти се получава по-добре… Бързо да уча. Да прочета веднъж урока и да съм готова.
Подаръкът, който още не си получила, а мечтаеш да имаш… Хммм,не зная. Наистина.
Детската ти мечта… Да се сбъдват мечтите ми, когато съм възрастна.
Могат ли хората да летят… Могат, със самолети.
Любима дума… „Добре“. Често я употребявам.
И току реших да стигна до следващия въпрос и пред очите си я видях, онази книга, която за децата в начален клас е това, което се оказа за гимназистите книгата на блогърът Емил. Нашата е за живота на Дръндьо. Любима е. Предскажи своето бъдеще из „Направи си сам книга – Дръндьото“. Следват предсказанията на Елица за личния й живот след 20 години.
Когато стана на 30 години, ще живея на 80 км от сегашния си дом.
Ще бъда семейна и ще имам деца.
Ще работя като художник и ще печеля по 150 хиляди на година.
б.а.: Рисунка от последните дни. Наречена е „Чичката“, който има добри обноски и това личи по цветята на бомбето, лекото носене на бастунче и усмивката. 🙂
Ще живея в къща и ще пътувам всеки ден до работа с кола.
Ще бъда много висока. 1.98 м (не е възможно).
Няма да имам същата прическа като сега.
Ще имам същия най-добър приятел като сега.
Ще бъда в чудесна форма . ДА.
Ще съм посетила 7 държави.
Ще съм променила най много в себе си оттогава досега… Мозъкът ми ще е пораснал.
Някакви неща, които обича или не…
Миризма, която обичам – нова дреха. Миризма, която не обичам – на дълго носен чорап.
Думи, които звучат като комикс – Олеле, майко!
Какво задължително да направи преди да остарее… Да се возя на екстремно влакче с лупинг; да се подстрижа сама; да си запиша идея за изобретение; да изпращам истински писма в плик и с марка; да прочета цяла една книга, в която няма картинки; да изсмуча цяла една близалка, без да си гризна.
Ако някой опише живота ти в книга, какво ще е заглавието… Как да си дете?
Ако някога срещнеш еднорог, какво ще го попиташ… Искаш ли да станем приятели?
Какво си опитала веднъж и не искаш пак… СУШИ
made by MarianaDimitrova 🙂
Преди седем години, на въпроса къде си родена, отговорът беше – в болницата. Днес визитката е толкова широкообхватна, че се страхувам, защото прилича на ключа, който аз носех на врата си в моето детско време, с разликата, че това тогава не беше опасно. Преди седем години разказвах една и съща приказка за лека нощ. Момичето се казваше Златка и беше златно момиче. Отдавна сме я оставили в златната река. Днес ни е забавно да говорим мечтите си. И да бъдат приказка за „Лека нощ“.
– И как се казва моята орисница?
– Динтирилям.
– Шегуваш се. Нали това е само за смешка?
– Не. Истина е.
– И какво ти каза тази Динтирилям за мен?
– Ще бъдеш щастлива!
– Вярвам ти. И аз ще ти разкажа приказка… Има едно момиченце. И обича своята майка, която твърди, моля ти се, че познава някаква Динтирилям.
тя: Искам днес да направим нещо заедно. Нещо, което да помним.
аз:?
тя: Да попътуваме.
аз: Може, но къде?
тя: Колко време лети самолетът до София?
аз: 45 минути…
тя: Колко струва?
аз: Сигурно 200 евра двупосочно за двете ни.
тя: Колко време ни трябва до летището?
аз: 40 минути.
тя: Хайде, мамо. Хайде да отидем. И още утре ще се върнем.
аз: „Сега това не е възможност“.
тя след секунда, озарена: „Мамо, билетът до Москва само сега е 25 евро еднопосочно. Да отиваме там!“
Всяка вечер минаваме покрай един голям билборд и на него е изписано „За 25 евро до Москва само сега“. Не стигнахме в Москва. Поне не в онази сутрин.
тя: Аз и Ники ще правим книга…
аз: Книга ли?
тя: Какво те учудва?
аз: Каква ще бъде тази книга?
тя: Писателска.
тя: Мамо, тате? Знаете ли, че има бенгалска котка?
ние: Не.
тя: Чета. Бенгайската котка е изключително гласовита. И много активна. Обича да създава делата в дома ви и да участва в тях.
Мълча. Броя. И ми е смешно. Защото е ясно какво означават тези нейни думи. Все едно, нямаме бенгалска котка, защото я има мама.
Отдавна беше, когато прочетох една детска мисъл, че „светулките са мънички, имат лампа и ходят при хората, които сънуват, осветяват ги с лампата, за да видят какво сънуват.“ Беше част от отговор под статия със заглавие „Защо кокошката не лети и други важни отговори според децата“. И мисля за светулките. Ако мога за минутка да бъда, ще е светулка. Ще отида при нея, ще осветя лицето й с лампа и ще видя какво сънува. Трябва да е хубаво, защото вече има една изпълнена мечта. Нарисува щастието в рубрика за хората, които искат да го пипнат и могат да го подарят. Дори и да е мъничко щастие за някой, който ще остане непознат. И го прави всеки ден. Споделям рисувано щастие, което е общо за мнозина. В нашия случай е за трима.
(б.а. Рисунката не е специално рисувана за тази публикация. Но е щастие, рисувано от нея. Елица. Руският е като упражнение за часа при г-жа Лариса.)