в-ДЪХ-новител: Кристина
В Typewriter давам живот на нова рубрика. Ще бъде бягство. Пристанище. Пътуване. И запознанство.
В-ДЪХ-НОВИТЕЛ е категория, в която срещаме подстрекатели за живота в цялата му цветност. Подстрекатели, които също имат вдъхновители и ще ни запознават и с тях, освен със себе си. Рубриката откривам с Криси. Познавам я от работните си дни в Икономически университет – Варна. Тя – студент, аз правя събития и плакати за тях. И понеже съм честна, ще си призная, че бракът с мъжа ми ме сроди с Криси. Години след това тя научи дъщеря ни да мирише цветята. Не само буквално, но и с метафора. Помислете си само колко много живот има в аромата на цветята в градината на бабите ни. Аз мога да разкажа поне три различни истории за повече от един живян живот. Със същата градина и същите наследени цветя.
Кристина носи името на дядо си Куни. Буквата К като книга. Аз така я помня от малка. С книга. Първата й лична беше една мъничка тетрадка, в която чрез стихове изкарваше на бял свят сериозни аргументи в спор с родители. Изискано помислено е да изразяваш несъгласие в стихове. К като карта. В момента Криси чертае карта със своите лични посоки. Не спира и през граници и през идеи. Страхът не е познат на този, който в една минута е готов да се откаже от работа и дом и да тръгне да търси нови. Свои. Намира нова работа и тя пак е с книгата. Човек се ражда с любовите си и това е!
Ако трябва да я представя в стил визитка…Кристина Кунева, родена в гр. Стара Загора, пораснала в гр. Провадия. Не стои на едно място. Обича слънцето и пясък в обувката. Един от създателите на Литуратурен клуб в ИУ- Варна. Там завършва МИО. Пристрастена към културния живот, напълно му се отдава и се ангажира с различните му прояви като координатор „Събития“ в един от високоимиджовите хотели по българското Черноморие. Работи по организиране на Културни салони, наситени в поредица от изискани и юбилейни събития. Намира мястото за среща с различни изкуства и творци и също толкова бързо го напуска сама, за да потърси още една мъничка част от себе си. В случая в Лондон. Новата й работа я среща с писатели и пътешественици. Тя буквално се е срещнала сама със себе си. Можете да я срещнете в Британската национална библиотека. Ще я познаете. Обича червилото да е червено, усмивката да е широка и погледът й – в бъдещето.
– Как откри тази работа?
Когато реших да пристигна в Лондон без точна задача за престоя си тук, намерих една работа, свързана с вече придобит професионален опит. Започнах като асистент в маркетинг и брандинг агенция, където ми предложиха интересни и полезни за продължаващото обучение семинари, но аз реших и напуснах точно след една седмица. Дойдох тук да открия себе си, а не още една натоварваща работа, извън която оставам без емоция. Бях решила, че не ми остава друго, освен да се върна у дома в България. Преди това подготвих един списък с местата, които имах желание да посетя, преди да купя билета за връщане. Националната библиотека беше първото от тях и когато влязох, ме посрещна едно огромно, прозрачно, високо и пълно с книги на движещи се платформи място. Следващите стъпки ме отведоха до кафе със сладкиши. Не се чудих и за миг. Оставих връзка за контакт с мен на супервайзора, а после имах късмет, че стоя дълго по изложби, защото докато се лутах още в залата с ръкописи на Джейн Остин, неплатени сметки от телефон на Бийтълсите, на гърба на които са надраскали текстовете на песни като „Love me do“ и т.нат. … ми се обади една дама – мениджър на кафетерията. И после всичко се случи бързо. Същия ден – интервю. След два дни – на работа. Препитването беше интересно. Любопитен беше въпросът им дали съм ходила в Чили, вероятно заради отбелязаното в биографията участие в движението Poetas del Mundo – Chilli.
Късметчета в това кафене нямат, но какво значение има, когато последното мое, преди да тръгна от България, беше „пътуване“. Пътувам дори на място, когато срещам хора от различни страни с различен акцент. Портиерът от Лима грейва, когато го питаш за Мачу Пикчу.
Последно се върнах от Испания, където прекарах няколко дни без компютър, без роуминг и мобилен интернет, без гугъл карти. Имаше едно куче Момо – голямото гостуващо испанско куче, което не разбираше моя английски. То прилича на хората в Испания. Не ти говорят на английски, толкова им е леко на душата или като имат ядове толкова им кипи кръвта, че им бучат ушите и не искат да знаят нищо друго… Но са много симпатични. Отивам сутрин да купя чурос с горещ шоколад за „la casa“ (не разбират, че го искам take away) и пред вратата една сладка малка баба – латиноамериканка с боен поглед, все едно съм навлязла на територията на земите на тяхната кооперация от не знам къде и кой ме знае защо…Но в мига, в който й се усмихнах и – бам! Цялото й лице светна и кръглите й очи заприличаха на две големи усмивки. Qué tal !!!
Ей такива са хората – ядосват ти се, че не можеш едно take away да кажеш на испански, ама като им се усмихнеш и всичко им минава :))) Къщата пък мъничка, но с много цветове вътре, на оранжев фон – весело и цветно, някак си горещо дори и без да е силно лято, носи се жегата, без да те задушава. Може в кухнята да няма почти нищо, но пък душ-кабината с музика, дрънчат испанските китари, в тон с водата от душа. И си мислех, явно домакинята прекарва повече време под душа, отколкото над печката.
– Кратка визитка?
Просто Кристина. Кунева. Кръстена съм на дядо по таткова линия и на баба по родословното дърво на мама. Търся винаги. Търсеща Кристина съм.
– Кой те грабна в книгите?
Самодивският вятър! Литературата не е хоби или интерес, а биоритъм. От дете обожавам книгите и приказките за вълци и самодиви, които дядо сладкодумно ми разказваше и определи възприятията ми за света. Приказно. Няколко пъти се учих да чета, за първи път, когато бях на 4 г. Дядо много обичаше да разказва приказки и когато вече не остана непрочетена, започна сам да ги измисля. Бил е овчар на Камен дял. Животът му е дал много сюжети за приказки. С него трудно заспивах. Въображението ми не спираше да броди през нощта. Той седеше на земята и измисляше поредната история. Накрая баба се караше и на двама ни. Понякога казваше, че отива да си ляга, ама всъщност оставяше вратата отворена и продължаваше да ми разказва. Ето. Нали казах. Самодивският вятър!
Миналата Коледа имах чудесен подарък… На Бъдни вечер сънувах дядо, говорихме си, разпитва ме за мен, щастлива ли съм…Събудих се с някакво щастие. Пълно щастие.
– Литературен клуб? Кога се случи?
Не винаги нещата, които искаме, са леснодостъпни или откриваеми като свят. Ето затова понякога трябва сами да ги създадем. Така беше и с клуба. Започнахме с надпис „Литературен клуб“ с химикал на лист А4, който държахме над главата си в пиковото време, когато всички излизат от лекции пред университета. В следващите няколко години идеята се разви. С подкрепа на университета имахме възможността да издадем книга със събрани творби на участниците в Литературен клуб. Оставахме след лекции. Литературният разговор ни събираше в много късно време. Много бяхме. Заедно бяхме. И това е невероятно като усещане. С историята на клуба като случване на един проект, в който и аз съм живяла, ме отведе в Шотландия преди година. Участвах в Литературния клуб, не защото нямах други проекти, по които работех, а защото за мен това е нещо, което обаче го е нямало, имала съм нужда от него и съм го създала (разбира се в общността на други като мен, не бях сама) . Престоят в Дънди бе финансиран от Британското посолство и ЕС. Организаторите на Discover to Inspire – Youth for Sustainable Living са студенти от университета там, главно българи – тези момчета и момичета ми върнаха вярата в бъдещето. Вярата в бъдещето с вярата на тези млади хора не е клише.
По време на проекта имахме едно събитие в Дънди – симулация на Европейския парламент, където всеки от нас представи определена държава с позицията по темата ГМО. Докато ние внасяхме поправки чрез общо гласуване, един младеж от българските участници, без да разбере, се смесил в кафе паузата с участници във фестивал на маски и герои; и нали всички бяхме облечен официално, приближил се един в костюм и го попитал: „Ти също ли си Кръсника?!“.
Пристигането също ни остави спомен. След два нощни полета, пропуснат междуградски автобус за Дънди и дъжд, седим на едно пусто летище двама бивши студенти и чакаме. Някой. А насреща ни… никой. Само в далечината се задава един младеж с бойна крачка, супер засмян, идва на същата спирка – и той участник проекта. Идва от Румъния. Пита дали сме гладни. Гладни сме и мокри. И ако някой ми беше казал година по-рано, че по това време ще ме вали дъжд на летището в Единбург, но поне няма да съм гладна, защото случайно срещнат румънец ще ми предложи добре осолена сланина, щях да му се изсмея.
(…и за пътуването в Шотландия от фотоархива на Криси. Акцентно видях малките неща с голям смисъл в живота ни. Подсказващо…)
Това пътуване – Лондон, Дънди, Единбург и Финдхорн – беше огромен скок в отсечката „пътуване към себе си“. Финдхорн определено е място, на което бих се върнала. Екоселището се намира в най-крайната точка на Шотландия, на брега на морето. А самият бряг е магичен със зеленината на мъха (няма пясък, камъни… просто искрящо зелен мъх), синьото на морето и големите бели облаци… В далечината – сякаш градина от вятърни мелници. Всъщност това са ветрогенераторите (колко неромантична дума), които снабдяват селището с електричество, тъй като местните се стремят да живеят изцяло в хармония с природата. Огромните светли прозорци на къщите са от онези в стил „ей тук искам да чета“! Единствената кола в селото е електрическа, използва се рядко. Знаци SMILE заменят знака STOP. „Да се кара колело е хубаво, но все пак ние го оставяме в краен случай, когато много бързаме“ – разказва водачът на групата и както сам добави по-късно „От колелото можеш само да поздравиш и да се усмихнеш. Когато вървиш пеша, имаш възможността да разговаряш с хората, които срещаш по пътя си“.
Дъждът в Шотландия винаги те застига на хубаво място и се намира една каменна къща, която да те скрие – с цветя по покрива, висока почти колкото нормален човешки ръст и с кръгла зала за медитация.
От Единбург най-вълнуващото за мен беше първата ми реална среща с изкуството на Ван Гог, когото обожавам… не, защото толкова разбирам от изкуство, а заради историята, заради „жаждата му за живот“ (по книгата на Ъруин Стоун). В асансьора нагоре си давах сметка, че важните за мен неща са тези, които носят чувство на щастие и вдъхновение… а да помълча пред въртящия танц на четката на този „луд“ , е страхотно зареждащо. Усещаш топлината на лъчите на априлското слънце – Прованс, Франция, където е творил.
– Колко често упражняваш правото си на глас?
С всяка стъпка, която предприемам в живота си. Понякога по-често, отколкото другите очакват. Дори по-често, отколкото аз самата очаквам. Вярвам, че с действията си променяме много неща около себе си, дори и да ни се струва незначително това, което правим, да си мисли, че си е само за нас, че не се отнася за другите. Не е така – ние сме част от едно цяло. Всичко, което правим, е нашето творчество във Вселената и то се отразява на заобикалящите ни. Това е правото ни на избор, това е нашият глас.
Ако питаш за парламентарни избори, участието за мен въобще не подлежи на дискусия. Задължително е.
А за изборите въобще, най-трудно е да избереш себе си. Дълъг е този избор.
Да оставиш всичко и да тръгнеш на път сам си е важен избор.. в самолета в главата ми се въртеше само „born to be wild“. Въобще повечето самолети не просто те издигат над облаците, а над страховете ти и над илюзорните представи за сигурност.
Заради това много обичам онзи момент, в който самолетът каца и хората ръкопляскат – има нещо много неподправено и щастливо в това. Споделена емоция. С непознати. В аплодисментите в края на полета.
– Предпазлива или смела?
Просто наивна. Любопитството ми към света до такава степен и често взима превес, че действията си често определят като щурави, като смели. Пък то – нищо общо. Просто любопитство да усетя колкото се може повече от този свят. Не зная какво точно е смелост, но сигурността със сигурност не съществува, оттам и страховете ни са безсмислени. Ако мислим, че нещо ще ни направи щастливи, просто трябва да го направим.
– Интуиция, риск или проучване? Как най-често действаш, след като птичката кацне на рамото?
Най-често интуиция и риск. И все пак се стремя да проучвам всички птици в живота си, особено тези, чиито полет е по-близо до моя.
– Срещаш ли смели мечтатели?
Да, често. Но са редки птици и обикновено не в ято.
– Защо Лондон?
Защото статуите във V&A нямат ръце и все пак те хващат за гърлото от вълнение.
Защото има толкова много хора, националности, съдби, религии, убеждения…, че се загубваш и преставаш да се мислиш за важен. В онзи суетен смисъл на важността.
Защото работя на място с много, много книги, високо до тавана и е красиво да гледам писатели, пътешественици, музиканти, философи и други красиво луди хора да творят над чаша кафе.
Защото е хубаво да свършиш работа и да си избереш следващата дестинация – дълга разходка по магичния антикварен Портобело или пък да се изгубиш в тълпата сред уличните артисти на Трафалгар, да си вземеш билет в последния момент за дискусия в националния театър или просто да отидеш на Аби Роуд и пътеката на Бийтълс и да четеш драсканиците от феновете по стените. All you need is love (към свободата и живота :))
Защото Лондон има чудесни места, на които да застанеш с голяма табела „БЕЗПЛАТНИ ПРЕГРЪДКИ“ и да се радваш на споделеното усещане със стотици минувачи.
Защото е чудесно да се изгубиш и да попаднеш на лодките-къщи в Little Venice. Всеки си има свое пътуване. Моето не започва и не свършва с Лондон. Просто за мъничко ме спря точно тук.
– Пътуването е…
Свобода. Вероятно много хора си седят у дома и въздишат как им се иска да имат възможност пътуват. Всъщност това, което ни спира, не е липсата на нещо, а товарът в разбиранията ни, че ни трябват пари, че когато тръгнем на път, трябва да сме осигурени предварително: къде да спим, какво да правим, какво да ядем. Ако чакаме всичко това, никога няма да пътуваме. Пътуването не е малко нещо и трябва да сме готови да оставим доста неща назад, за да му освободим място в душата и живота си.
– Къде държиш последната книга, която четеш?
Не я изваждам от дамската чанта. Най-активно чета в метрото, докато пътувам, в обедната почивка, докато чакам някого. Четенето е като всичко останало. За да четем, не трябва да сме си подредили стаята, направили прическата, полели цветята и изчакали слънцето да е по-силно – просто взимаме книгата и четем.
– Първо стихотворение…
Майка ми е водила записки в тефтера си за всякакви мои бисери, които съм замисляла като малка (още не съм можела да пиша). Помня едно от нещата:
Мир да има, мир да има
и по нашата земя любима!
Мама и татко да се радват
И децата да играят!
– А последното и да е твое?
It’s been a long day
a thousand coffees deep
your mind would roam from Leonard Cohen’s Boogie street
to the modern poets, reading Dylan Thomas
but the alarm would save you from the dream
a thousand coffees deep
with fluff of greatness
like little bubbles on your upper lip
(проект, в който и аз бих се включила, в случай че Криси пренесе традицията тук)
– Вдъхновител… Последният преди днес?!
– Ева Байло. Срещнах я в автобуса от Мюнхен към Лондон. Пътувахме над 23 часа заедно. Ева имаше място зад мен и четеше. Грабна ме с думите си в общия ни разговор – смела, пътуваща, и тя търсеща. Психолог е, но откакто пътува, работи това, което намери. Има различна работа в различните страни, в които отсяда. Не пътува, за да търси работа, а търси работа, защото пътува. В момента я намирам често в аржентински ресторант, тук в, Лондон. Има страст към аржентинските фолклорни танци, медитацията в Индия и за другото в живота си, тя ще ви разкаже сама.
– Думата, която описва теб?
– СВОБОДА…
– Какво ще те върне в България?
– Не знам, може да си ти! 🙂