в-ДЪХ-новител: Мария Донева
„Искам да съм дума. И никой да не ме знае“. Това пише Мария на финала в „Една седмица от лятото…“. Една седмица, която изчетох на един дъх, която помирисах изведнъж, в която чух една мелодия на цигански оркестър, в която прочетох тайна приказка в килера под стълбите и опитах за първи път книгата в сладостта на зряла смокиня. Мария е дума. ОБИЧ.
„Ще говоря вкусно
с думи благи, обли.
И каквото чувствам,
ще го кръстя Обич.“
Мария е ЗДРАВЕ. Оздрави ме, когато разбрах, че моята скрита Янина тъга може да бъде и най-добрата, без задължение да е „отчайваща“. Сега дори и да съм тъжна, което напоследък ми се случва често, се имам за различна с моята специална и най-добра тъга. „Най-добра тъга“ е стихотворението на Мария, което ме запозна с нея. Едно познанство, сравнително отскоро, чисто ново. Прочетох го на стената на приятел във ФБ и така открих една непризната досега мъничка тайна. Аз не я признавах като възможна истина. Има смисъл от това социално ФБ „мрежуване“. Намерих смисъл в тъгата. Не я изгоних. Уча се да раста с нея. Да бъда търпелива. Моя си е. Повече я уважавам и не й се сърдя. Онази тъга, която „пухкав шал плете и като мед е сладка, и спря да я боли, и по-леко диша вече“. Цялото стихотворение – след малко.
Мария ме влюби в поезията. Преди това опитвах дълго. Не се получаваше. Не познавам лично Мария (все още), но тя е градинар, който отглежда истински биопродукти. И те ни лекуват, те хранят нашата обич и излизат отвън нашето его, защото всички делим един свят. Свят на чисти стихотворения.
Обичам добре поддържани градини. А колко обичам да се разхождам в градини от думи. Само помислете колко ще издържите в мълчание или ще предпочетете да крещите дори само единствена дума. Примерно ОБИЧААААМ те. И така е с всички думи. Не се мълчат, и се пишат тихо. И се живеят без лъжа. И преди да ги изречем, те ни крещят. Понякога.
Градинарство (как се гледат думи)
Взимаш букви. Правиш думи.
Нека място помежду им
има – после там се слага
топла светлина и влага.
Между буквите поникват
живи стръкчета. Надникват.
Всяка дума е саксия.
После се пресаждат тия
думи в редове – направо
вътре в почвата корава
на учудената мисъл.
И ако добре си писал,
думите се вкореняват.
Храбро се раззеленяват.
От филизите наболи
във ума настъпва пролет.
Тръгват сокове потайни.
Пламват цветове незнайни.
И на краските в пожара,
и на ласките в нектара,
като нарове се пукват
думи със зърна от букви.
Коя е Мария… В стихове…
Имаш предвид да кажа стихотворение, в което се побирам без остатък? Надявам се то да е удобно, за да мога да се разположа и дори да мога да си мърдам пръстите на краката. Да е смешно, малко преди края да му се дореве на човек, но после пак да се засмее стихотворението, и човекът, който го чете, също да се засмее. Ти сещаш ли се за такова стихотворение?
б.а.: Да намеря Мария в стихотворение, в което тя да се побира без остатък, признавам, ми се стори почти невъзможно. Почти, защото не се отказвам лесно. С предизвикателството се справих леко извън условията, които без да искам сама си поставих. 🙂 Намерих те, Мария! Открих те в „Една седмица от лятото“, вярно не е стихотворение, но ти си точно тази, която се усмихна многократно – на онези 50 цигани с бели ризи, които свирят „блестяща и мятаща светкавици музика“; в онази книга, „лепкава и сладка като смокиня“; в сладкия сън и в желанието за четене; дори в личното ти мислене за самота и логика; тъга и усмивка заедно видях, когато стигна в болницата в Раднево, към която вървиш от „слънчевата страна на улицата“. Мария поставя пиеси в психиатричната болница в Раднево, актьорите там нарича свои колеги. Пациентите са и актьори – тези от тях, които имат желание и за които е възможно. Отива да й се порадват. Да им даде огледало в своите очи. Очи, които виждат не болни, а сърцати, талантливи и храбри хора. Хора. Пациенти. И артисти. А за пръстите на краката, сама си написала, Мария… „Мога да си лежа и да гледам как в далечината пръстите на краката ми шават.“ Значи има място за тях. И ти е удобно, весело, и тъжно, и пак се усмихваш накрая. Ние също. Там в „Една седмица от лятото“, цялата си ТИ. И седмицата продължава…
„Една седмица от лятото“ тук…http://mdoneva.com/%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%BC%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%BB%D1%8F%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%BE/
Ей така е… През лятото!
Коя е Мария, ако няма Поезия…
Как може да няма Поезия? Не мога да си представя такъв свят. Неведнъж съм си мислила какво ще стане, ако никога вече не напиша нито едно стихотворение. Тази мисъл ме безпокои, защото стихотворенията не се пишат по взето решение, поне при мен те идват, ако искат и когато решат. Те разхубавяват живота ми и без тях ще се чувствам самотна и изолирана. Ако не пиша, това, което съм написала до сега, няма да спре да съществува, но аз ще стана друг човек. Не искам това да се случи.
Кога откри, че думите те обичат и ти тях…. Прилича ли на любов от пръв поглед…
Аз много обичам да чета. Спомням си с какво силно вълнение се потапях в историите. Това вълнение се прехвърляше и върху самите книги, например (и така е до сега) ме е страх от книгите, в които има страшни истории, а обичам да погалвам или да гушвам книги, в които се разказват красиви и весели неща. Обичам също думите в хубавите песни. А обичам и онези мигове, когато оставам без думи.
Има ли живот всяка нова дума… Имат ли стиховете вече случена история или са представяне за бъдеще…
Мислила съм за това. Думите в моите стихотворения са крайно лични, но в същото време е глупаво да се приемат автобиографично. Истината и разкриването на всички онези преживяни, тайни, ценни, интимни неща се случва неочаквано и непреднамерено. Има много слаби стихове, в които авторът искрено и неприкрито хвърля на масата своите чувства, но от силната емоция и откритостта не се получава поезия, а една декларативна поредица от думи, които не те ангажират като читател. Друг пък умее, както говори за тухли, автомобили, сок от ябълки или знам ли и аз какво, изведнъж да формулира истина, която да те потресе с красотата и дълбочината си и да ти покаже нещо за теб самия, което до този миг не си знаел. Няма рецепта, има само щастливи мигове и споделени тайни. Или нищо.
Понякога книгите са по-умни от авторите си, по-интуитивни. Нищо чудно човек, без да знае, да напише бъдещето си. Стават такива неща.
Къде в споделеното от читателя за теб намираш истинската Мария… Как те разказва публиката в срещите, които имаш в различни градове…
Много обичам тези срещи, защото на тях идват хора, които виждам за пръв път, но въпреки това всички се държат топло с мен. Много е хубаво и вълнуващо. Усещам близостта им. Контактът с тях ми дава сила, честно. Мисля, че те имат невярна представа за мен, доста романтична и разкрасена, но аз не ги поправям, нека си вярват хората.
Стихотворението, което прочетох в една споделена приказка за лека нощ от приятел и ме върна, е твое и то разказа мен толкова силно, че ме „удари“. И не ме заболя. Зарадва ме, защото спрях да тъгувам, когато се губя по пътя. Талант ли е да виждаш в другите, без да си ги срещал или приличат ли си хората…
Старая се да пиша ясно и чисто, и когато имам щастието да формулирам някое състояние точно, хората си го познават. Така стихотворенията ни показват, че не сме сами.
Ето това стихотворение на Мария, което намери нов живот за една моя тъга…
Най-добра тъга
Тъгата кротко си стоеше
в един заглъхнал ъгъл.
Безкраен пухкав шал плетеше.
Кой беше я излъгал,
че ако чака и мълчи,
ако е търпелива,
ако по нищо не личи,
че диша и е жива,
ще стане Най-добра тъга,
ще е от мед по-сладка…
Тъгата чакаше – кога.
Дали ще е за кратко?
Ще я обикнат ли? Дали
ще я прегръщат често?
Дали ще спре да я боли?
Ще стане ли по-лесно?
Във ъгъла й захладня.
Тя шала си наметна.
А после някой я видя
и въздухът просветна.
И този някой я прие.
С гласа си я изрече.
Тя не усети от кое,
но не тъжеше вече.
Уж беше същата тъга,
а с нова, зряла сладост,
по-леко дишаше сега,
приличаше на радост,
разсея се, подскочи чак,
парче сладкиш си резна,
издиша всичкия си мрак,
засмя се и изчезна.
Животът може да бъде по-лесен… Ако хората си вършат работата спокойно и всеотдайно.
Когато пишеш, трябва ли да бъде ТИХО… Пиша, за да ми стане тихо. 🙂
Как изглежда вдъхновението… Твоето… Като сьомга, която плува срещу течението на ледено студена бистра река и скача от щастие.
Мечтае ли Мария… Не съм много силна в мечтите. По-скоро живея днес и не мисля за по-далеч от ден-два напред.
Колко силни можем да бъдем, когато поискаме сами… Изненадващо силни. Понякога всемогъщи.
Какво си мислиш, когато пожелаеш някого и нещо в живота си… И това желание е силно… Вярвам, че добрите мисли помагат, окуражават и подкрепят. Понякога се спирам и много силно си помислям нещо хубаво. Някои хора го наричат мечта, други молитва.
Мария със Слънцето
Мария, щастлива и заедно със своя баща
Вдъхновител ли си… Моето желание е да върша работата си по най-добрия начин, който мога в дадения момент. Не знам много ли е, малко ли е, но запълва цялото ми време.
Вдъхновител(ИТЕ) на Мария… Хората, които се справят с живота и намират на какво да се усмихнат.
Усмихваш се широко, когато… Слънцето огрее лицето ми.
Вярваш ли, че сънищата ни са дежа вю или са мечтания, които сбъдваме… Не.
„Моето ВСИЧКО“. Това са децата за своите майки. Така Мария нарича сина си – моето всичко
В началото на ВСИЧКО
В началото на блога на Мария открих конче. Водно конче. Каква метафора е то в разказа за теб…
Обичам да правя разни неща с ръцете си, да шия играчки например. По едно време правех такива водни кончета от тел и мъниста. Умът ми е много неспокоен и когато правя нещо такова, се кротва и се умирява за малко.
б.а.: Не знаех, че тя твори и кукли. А тези, които ги притежават, им даряват живот. Така, някоя от куклите на Мария вече се излежава на морски бряг, а друга е прочела нейна стихосбирка
Има и кукли-туристи, установени близо до Операта в Сидни
И щастливи кукли, намерили се в двойка 🙂
Искам да те поканя, в асоциация на заглавия от твои стихове, да ни разкажеш за твоя свят, като продължиш след многоточията…
Някъде далече, когато… Където… Някъде далече едно конче върви по една полянка до майка си и я побутва с муцуна.
Толкова ми липсваш, че излизам някъде, където сме били заедно. Мисля за теб и усещам допира ти, аромата ти, спомням си звука на смеха ти и започваш да ми липсваш още повече.
Момиче, което се научи да приготвя няколко по-завързани манджи, няма да съжалява.
Колко лесно се обича непознат, когото никога няма да срещнеш наистина.
Днес съм приятно решителна, защото Светът е на моя страна.
Всеки „в-ДЪХ-новител“ рисува щастие. С молив на бял лист. Нарисувай ни твоето…
И както казва Мария, имало „една теория, според която бръмбарите в главата от време на време се преуморяват от ажиотажа там вътре, и тогава имат нужда от класическа живопис, хармония и тишина“.
Хармония и тишина. Поезия значи. Онази тишина, в която тя пише. В която ние я четем. Поезията, която ни среща. Вчера, днес и УТРЕ ВЕЧЕР.
И там аз ще помечтая за онзи летен ден и той ще дойде – „топъл, сладък, разтопен, един от тия, чувстваш го предназначен да се маже на филия, бавничко да се яде, да остане вътре в тебе, топлинка да ти даде, меден, восъчен и хлебен“. Не съм чела по-живо описание на лятото от това в тези думи на Мария. Не съм. А ти?
На 2 април 2015 г. (четвъртък) Мария Донева ще бъде гост във Варна. Премиерата на „Чисти стихотворения“ е в 18 часа в отдел „Изкуство“ на Регионална библиотека „П. Славейков“ – на ул. „Ген. Паренсов“ 3.
Знам с какво ще се прибера у дома. С чисти стихотворения. Знам какво ще нося… Лалета.
