Да си ПЪТека. Аз съм Яна

Аз съм ПР. Всъщност съм друго нещо. Ако мечтите са абстракция, и аз съм. Срещал си мечтател. Наричат ни наивници, а когато сме деца – и лунатици.

Винаги съм имала проблем с новата година. С новите си години. Всичките до една. В първия й час ми е неудобно и чашата със шампанско да държа. Нямам никаква необходимост да я посрещам в наздравици. В първите дни съм в „общо“ състояние на духа, най-лесно определимо като „никакво“. Годината не ме вълнува. Притеснява ме, че времето няма да стигне, че ще копнея да преживея пак всички отминали моменти, в които не само съм обичала, но самата аз съм била Любов. И ще нося същия страх от неизвестното, в което мога да изгубя някого. 

Преди Коледа чух случайно, докато шофирах, ОneRepublic с „Let’s hurt tonight“. И си помислих „страхотно е това парче за  саундтрак на първите ми новогодишни часове, дни. Знаех, че песента е от „Косвена красота“ и тъй като обичам да ходя кино, когато „не знам какво ми има“, тази вечер се връщам от кино. И вече знам какво ми е, но не съм сигурна как ще заспя след толкова много думи, които като на репетиция се повтарят не в ума ми, а в сърцето. И преди да заведа съпруга си на същия филм утре вечер, ще му призная, че искам да бъда 24 часа със сценариста Алън Лоуб. Искам да пия кафе с него, после да обядвам с него и накрая да пия нещо по-силно пак с него. Не знам колко загуби и победи е имал този човек, колко любови и колко тъга, колко често е правил сделка със смъртта, за да не отнема любимите му хора, но последният му екранизиран сценарий е брутално ясен. И адски добър. Адски. И като си представя, че Лоуб е бил търговец преди да е сценарист… Чудя се какво е продавал.

„Кое е вашето голямо ЗАЩО? Защо станахте тази сутрин… Хората сме тук, за да се свържем. Любовта. Времето. Смъртта. Трите свързват всяко едно човешко същество на Земята. Копнеем за любов. Мечтаем за повече време. Страхуваме се от смъртта“, така започва „Косвена красота“. Хауърд (Уил Смит) е мозъкът, идейният генератор на всяка промяна, рекламна кампания, бизнес история в просперираща компания, в която половината от развитието се дължи на Уит (Едуард Нортън) – магьосникът с думите. Кейт Уинслет – не запомних името на екранната й героиня, но няма да забравя какво каза Времето на тази жена, отдадена на кариерата си и с все още пропуснато майчинство: „Времето не е илюзия. Времето цялото е пред теб. Не е важно децата да излязат от теб. Важно е детето ти да премине през теб.“

Хауърд… За него ставаше дума. Харизматичен, атлетичен и умен мъж, обичащ живота. Обича го докато шестгодишната му дъщеричка не умира от рядка форма на раково заболяване. Изгубва всички връзки, развежда се, не ходи на работа. И пише писма… Не до хора, а до абстракции. До същите абстракции от добрите рекламни кампании – любов, време, смърт. И те се появяват, за да му разкажат…

Гледайте филма. „Хубав“ винаги ми стига като качество на нещо или някой, който може да ме завладее и в ума, и в сърцето. Сега не ми е достатъчна дума. Този филм има брилянтна фабула, не просто сюжет; разтърсващи послания; много силен диалог. С Времето. С Любовта. Със Смъртта. И тогава, там между всичките думи, разбираш колко е лесен отговорът на въпроса от началото на филма: „Кое е твоето голямо ЗАЩО?“ Любовта е нашето голямо Защо. Тя живее в нас и в тъмнина, и в светлина. Тя е причината за всичко. И опитаме ли да живеем без нея, губим времето като дар и очакваме смъртта в сделка, която ще ни струва скъпо. И ще пропуснем да видим КОСВЕНАТА КРАСОТА. Няма по-точни думи, с които да разкажеш една друга дума – живот. Всичко, което ни се случва, докато се надбягваме с времето, докато копнеем за любов и докато се страхуваме от смъртта и тъгуваме в загубата, е КОСВЕНАТА КРАСОТА. Страхотна метафора. Виждала съм я няколко пъти! Много пъти.

Получи се много дълъг анонс на интервю, в което 16 въпроса съдържат отговора на „Каква е твоята история?“ На моята история. През последните две години аз разказвам истории в свързване на едни хора с други хора. Приятели ме попитаха каква е целта на интервю със себе си… „Защо го правиш, когато да си нарцистична не е твой стил.“ Да съм откровена е моят стил. Точно по този начин дължа себе си на всеки, чиято история разказвам.

Коя съм аз… Всеки ден ми предлага различен отговор на този въпрос. Сега ще прочетеш каква бях вчера.

Ивалина, NasamNatam: Представи си, че влизаш в киносалон и си сама в него. Възрастна си и си в края на дните си. Ще видиш целия си живот отстрани, прожектиран специално за теб, и разказан в думите на тези, които са те познавали. Какво очакваш да научиш там за себе си през погледа на другите?

Трудна задача, дори за мен, която живее непрекъснато в представи и бъдещето е като филмов сюжет… Преживявам го многократно преди да се случи. Да видим сега… Ще е черно-бял филм, защото обичам тази стилистика. Но няма да е ням. Около мен всички много говорят. В този дух знам със сигурност, че ще имат радостта аз да мълча и да ги наблюдавам, защото никой не успява да ме надприказва. Имам приятели, които ми купуват нещо любимо за хапване, за да могат да си кажат всичко, докато аз опитвам вкуса. Иначе съм добър слушател. Погледът ми блуждае, тъй като мисля за всяка чута дума, но запомням и ползвам тези разговори. За нечия обеца на ухото или за мотивация на приятел, забравил мислите си. Та всички ще са щастливи, че аз мълчалива си гледам филма. Филмът ще е и тъжен, и смешен.Трябва да е романтичен. Моята романтика е много винтидж. Моя професор, когото обичам много и е част от семейството ми, усещам така близо, въпреки че не толкова често срещам. Той има фино и джентълменско отношение към хората и с него дълбоко ме усмихва, когато закъсняла за среща, преди да се извиня, виждам на масата моето любимо капучино. И това всеки път е моето романтично усещане. Да, обичам топлината на отминалото време и романса, който е създавало. В този филм ще бъда щастлива да разбера, че не съм останала загадка за най-близките си хора, че моята тъга не им е носела страдание, че съм била до тях, точно когато е трябвало.

Преди няколко дни гледах „Фантастични животни и къде да ги намерим“. Не знам дали в „моя“ филм ще бъда фантастична, но бих се радвала ако ме оценят като истинска и като приятел. Приятел на приятелите, на родителите, на брат ми, на съпруга ми. Най-силно и от цялото си сърце мечтая да имам приятелството на дъщеря ми и то да е истински споделено. Желано от нея.

Инна, Moreto.net: За какво мечтаеше Яна на 15 години? Какво ще правиш, когато станеш на 75?

„Притеснението е двойно страдание“, чух наскоро. И много се смях, защото страдам по същия начин. Осъзнавам го, но няма да съм аз, ако не се притеснявам за нещо. Любопитното е, че тревога ми носи само това, което е под мой контрол. Някакъв парадокс, защото съм като машина. Всяко нещо трябва да е на мястото си, когато от мен зависи някой друг. Знам, че Вселената не търпи усилията за съвършенство. Преценила съм го по опита, който имам… На 75 ще си страдам по същия начин – притеснявайки се за разни неща. Животът е такава тухла от знания, че ако спреш да се учиш, ще те затисне. Тогава ще съм в края на този учебник, пълен с фантастични неща, хора, места. На 75 ще чета на внуците си от моята книга с всички писма, които трябва да съм написала дотогава. На 75 ще съм се отказала от хаоса в душата си и ще съм дисциплинирана възрастна жена с червило. Блага и тиха. Ще ме усмихва споменът за най-невероятната любовна афера, която животът ми е дал. Афера, горяща в самата мен и в която нямам нужда от друг освен от себе си. В тази любов се усещаме свободно и очите са широко отворени, а сърцето… То подскача в локвите босо като малко дете, скрило се от погледа на родителите си.

На 15 съм имала мечтата на моята дъщеря днес… Да се сбъднат мечтите ми, когато порасна. И те се сбъдват. Не бързо, но стават. На 16 си мислех дали някога ще мога да направя кафе на учителя си по литература? Днес на 39, преди да изляза от дома, не само не направих кафе, но и се разсърдих. А той е човекът до мен, който търпи сложния ми характер с голяма любов и аз му благодаря. Преди много години, когато бяхме приятели, ми разказваше, че иска дакел, а аз се смеех. Присмивах се тайно. Тогава имах голям и добродушен 50 – килограмов боксер и тази късокрака порода – дакел – ме разсмиваше. Споделих ей така, че жена му (на моя учител по литература) ще се срамува да разхожда дакел. Днес обожавам нашия дакел. Бяга като светкавица в малката ни къща, когато се прибирам… Исках да имам момиче и ми бе дадено най-прекрасното дете, което на 12 има смелостта да иронизира майка си. Всъщност аз често си го заслужавам. Имам родители, които понякога не разбирам, но моята душа е избрала точно тях, за да ме научат на нещо, което днес ми създава бъдеще – да приемам хората в тяхното различие. Исках да работя в радио. Имам 12-годишна история в студиата на три различни радиа и това ще си остане моята голяма любов в работата. Напоследък често мисля как да се върна към нея… И сега е ред на Ню Йорк, някога през месец май или началото на юни. Тази мечта ми даде Косьо Христов, архитектът на Фестивален и конгресен център – Варна. Днес там е моят офис и това едва ли е случайно. Всекидневно ми напомня, че не трябва да се отказвам от мечти, в които вярвам… Правих интервю с него, когато разработвах рубрика за интериорен дизайн в списание за имоти. Бях в дома му и там, докато правеше чай, набързо спомена, че човек, който обича светлината, има своето място в Ню Йорк. Вярвам му. Имам още една мечта: да бъда добра майка, тя също е от времето, когато бях на 15 години, и остава вечно устремена за сбъдване във всеки следващ ден, след като в предния отново и вече съм се провалила.

Пак се сетих за бабата… На 75 искам да имам силата да бъда бойна баба, все още да мога да плувам, да съм се научила да ставам рано, за да не пропилявам времето си, да нося в остарялата си чанта очна линия. Надявам се да нямам много бръчки около очите, но май е невъзможно. Не времето, а усмивките чертаят следите по лицето, а аз обичам да съм усмихната. Всъщност приятелите ме заслужават такава. Такива неща…

Станимир, „Българин“: Кой и какво те вдъхновява?

Животът  е най-голямото вдъхновение със срещите, които ни предлага. Хората ме вдъхновяват. Обичам разговорите и не отказвам нито един, дори в таксиметрова кола. Знам как и какво да питам. Може би заради детското любопитство или пък натрупаната практиката като радиоводещ. За тези 12-13 години сигурно съм задала хиляди въпроси, но даже да са били неудобни, не съм обидила никого. Ти също ме вдъхновяваш, най-малкото с избора на прекрасното име за платформата, която си създал. И ти желая успех. Успех да намериш онези българи, които знаят, че най-силното им качество идва от наследството в гените на родителите ни. На нашите предци. Аз също съм Българин.

Галя, GalyaIvanova photography: Какво те прави по-силна?

Всички моменти, в които първо се чувствам много слаба и уязвима, впоследствие ме правят много силна. Имам рефлекс към подобни ситуации, тренирана съм. Следвам себе си в няколко стъпки: 1) Усещам трудния момент, когато натрупам умора в опита да застана силна пред него. И сама да му бъда стена. 2) Когато се уморя, ставам мълчалива и звукът на тази тишина е мъчителен за хората около мен. 3) Когато стана твърде тиха, се затварям и не позволявам на никого да ми разказва колко красив е светът. Аз зная, че животът е най-големият ми дар. 4) Идва момент, в който толкова съм се изключила от външния свят, че нямам нужда от нещо, за да заспя. 5) Заспивам. Буквално. 6) Събуждам се и помня съня си. И това е най-хубавата мечта за бъдещето или пък спомен за миналото, в което съм ходила боса по улицата пред къщата на село в безгрижие. Онова безгрижие и умение да виждам всичко красиво, липсата на които са ме уморили и умълчали днес. И идва любимият ми миг в точка седем: 7) След този сън ставам, поглеждам се в огледалото, откривам се отпочинала и излизам да трупам нова умора. Вървя по улицата така, сякаш съм излязла от парижко кафене, където любимият ми актьор ми е казал колко съм невероятна.

Имах период, в който нямах желание да се събуждам. Отварях очи и мислех: „Още един ден, който ще ме прецака…“. Но ставах. Изборът дали да останеш долу или да вървиш на височината на тези, които са изправени, е твой. И ако сам нямаш силата да понесеш болката на един труден ден, никой не може да те спаси, колкото и да те обича. Вървиш. Любопитна съм да знам какво ще ми се случи преди следващата спъната крачка. Кого ще срещна? Ще се харесаме ли? Какво ще постигнем заедно и как ще променим света за някого – малко, но с любов.

Васил, Eugene Perma Bulgaria: Каква е тайната на вечната ти усмивка?

Без да искам съм те подвела. Не съм вечно усмихната. Има моменти, в които думите ми режат като нож, като гилотина… За жалост най-несправедлива съм към тези, за които знам, че всичко ще ми простят, защото ме обичат. С годините се усмирявам. Уча се още. А за външния свят съм наистина усмихнат човек. Усмихнати са добрите хора. Казвам го най-отговорно, защото знам какво не съм причинила на хората до себе си. И какво мога да им дам. Не се скъпя на обич, на прегръдки, а най-много обичам да мълча с някого, без да се налага да му казвам: „Нали знаеш, че те обичам!“. Ако знаех каква е тайната съставка, с която привличам другите до себе си, бих я произвела и подарила. Хората могат да се свързват успешно, когато  приемат, че всеки е уникален по свой начин. Единствен като себе си си ти. В същия смисъл и аз съм единствена…

За усмивката… Днес се усмихнах, когато покрай мен мина линейка, забързана към някого, с онази тревожна сирена. Сега ще ти разкажа една случка… Преди близо четири години и аз лежах в линейка и плачех, защото нямах идея какво ще стане с мен в следващите дни. Изобщо не исках да си представям бъдещето. До мен беше седнала жена с прекрасни топли очи – дежурната лекарка от бърза помощ. Усмихнах й се, после заплаках от гняв. Заради това, което се случи и за нещо друго… Като репортер десетки пъти съм задавала въпроси за спешната медицинска помощ, но нито веднъж не се бях качвала в линейка в екстремна ситуация. Страшно е… Телефонът ми звънна… Помолих лекарката да погледне кой ме търси. Беше приятелка. Обаждаше се да ми пожелае хубав празник, защото беше Цветница. Жената вдигна и обясни какво се е случило и къде ме водят. Когато затвори, се усмихна и каза: „Ще се справим. Тя каза, че си най-смелият куражлия“. Това е! Кураж – тайната на „вечната“ ми усмивка. Разбира се, че не е вечна… Нито, че аз съм най-смела. А тази усмивка днес, след сирената на линейката, не е радост. Тя е молитва за този, при когото лекарят отива, да се върне у дома жив и здрав. Тази усмивка е спомен за вярата на някого в мен, че мога да се справя. И благодарност, че четири години след това имам мъдростта да оценя какво всъщност ми се случи. Приемах един тежък пътен инцидент като наказание, по-късно разбрах, че е и спасение. Не съм вечно усмихната, Васко! Просто когато съм тъжна, се старая да оставам сама. Най-трудно се отдавам на тъгата, когато Елица е до мен. Тя ме пита: „Как си, мамо?“. Казвам й: „Горе-долу…“. Поглежда ме: „Е, не може ли да си много добре?“. И когато прочете въпроса ти сега, ще се смее дълго, ще стане по детски саркастична, а на теб може да каже, че съм те излъгала. И понеже презирам лъжата, затова да приемем, че съм те подвела за твое добро. За общото добро.

Костадин, BRVND design studio: Ако не се изразяваше с думи, какво би било твоето силно изразно средство?

Думите са невероятна магия. Могат да създадат приказката, от която някой има нужда точно в този момент. Могат да бъдат оръжие по време на война. Много и различни хора често ми пишат колко силно ги окуражават и мотивират моите думи и истории. Други ме съдят, че го правя. Аз не съдя никого за мнението му. Разказвам историите си, защото нищо не крия. Нямам притеснения от истината в себе си. Затова го правя. А относно това дали пиша или говоря добре, имам да уча много. Още в древната реториката е казано, че способността да не се говори е най-важна. Аз съм несъвършена в това.

Ако не можех да си служа с думите… Не мога да си представя Яна без умението да общува. Не е лесен този въпрос. Ще го мисля, докато открия отговора и виж с твоя помощ съм намерила нещо ново в себе си, което да ми носи наситена страст и отдаденост в работата, както думите сега. И тогава ще ти разкажа.

Павлин, създател на джаз групата Global Society: Събитие, което все още не си организирала, а мечтаеш да направиш…

Не е едно, но тъй като три е любимото ми число, а и в групата сте трима – ти, Кирил и Димитър – ето по едно събитие в общия въпрос от групата:

1. Новогодишно парти за приятели. Представям си го с ключово послание, лично адресирано и създадено за всеки, който е специален в мечтата за бъдещата година. Познавам добре приятелите си и зная за какво мечтаят, без дори да са ми разказвали. Амбициозно твърдение, но точно когато те мислят, че не ги чувам, аз ги слушам най-внимателно. И съм запомнила всяка дума, с която са разказвали желанията си. Вече няколко години пропускам създаването на това събитие и в новогодишната нощ усещам нещо незавършено. Освен това обичам момента в един любим филм. Полунощ е, очакването за Новата година е голямо и до теб се оказва този човек, който можеш да целунеш.

2. Мечтая за събитие, което ще ме върне в годините, благодарение на опита от които аз съм точно тази Яна днес. В последните години всичко стана много сериозно, а аз търся флирта с живота. Риска. Играта в най-хубавия й смисъл. Тази, която те забавлява и те кара да се смееш от сърце. Звънтиш. Вълнуваш се. Отборно ти е, не си сам. Искам да бъда повече детето в себе си, но не за него е това събитие, а за днешните деца, от които най-много можем да научим за живота. За тях искам да организирам това събитие. Засега е повече тайна, не от суеверие или мислене, че идеята е гениална. Тя е много обикновена и в същото време може да се превърне в голяма изненада. През тази година намерих екипа и с тях имам най-доброто начало, за да започна. Остава ми да прогоня онзи страх от провала… Майка винаги ми казва, че ще започна да живея наистина спокойно, когато си дам поне веднъж шанс да се проваля в работата си. Засега не си го позволявам… Това събитие го сънувах в няколко поредни кошмарни нощи след тежката катастрофа. Само съзнанието ми беше подвижно. Вечер заспивах скована от ужаса за утрешния ден, в който много ще боли, а аз няма да имам желание да стигам някъде или до някого.  И тогава сънувах деца. Много деца. Другото е сюжет, който предстои да бъде организиран. В съня изглеждаше много забавно и лесно. Няма да е лесно. Чака ни много работа.

3. Не на последно място и не като ласкателство, мечтая за втори концерт на Global Society във Варна след този, който заедно реализирахме през април 2016-та. Ако вие не бяхте повярвали, че ще се справя, щях да приема за истина думите на всички, които казваха, че една нова джаз група без история във Варна няма шанс да събере публика дори за залата на Художествената галерия. Spring Jazz Lounge е вдъхновението в историята на „Креактив ПР“ и затова мога само да ви бъда благодарна. С вас се уча да не бързам, защото музиката ви е усещане за живота – бавно и пълноценно.

Венко, „Успелите“: Какво те усмихва, дори когато няма светлина в тунела и защо?

Тунелът ме усмихва. Истерично се смея, когато съм в тунел. Първо, защото не мога да повярвам, че отново ми се случва, и пак на мен. Второ, защото се надсмивам на личния си отказ да приема, че ми е дадено, защото имам умението и куража да се справя. В моя живот няма лоши герои, затова нямам нужда от екшън спасители. Изход винаги има, освен ако не си се предал. Аз съм го правила веднъж. И дълго съм мислила какво изпитва човек на границата между живота и смъртта, особено когато обмисля как сам да се изгуби за другите. Не знам защо отказваме да говорим за отчаянието като състояние на духа. Да го имаме не ни прави по-малко човеци. Напротив. Страданието често е форма на лечение. Как излязох от този тунел, в който бях изгубила смисъл. Започнах да се обичам отново. Така си върнах любовта към хората до себе си. Гневът изчезна. Отчаянието също. И слънцето отново изгря. Много искам да ме чете някой, който сега мисли, че в живота му няма смисъл, че винаги му взимат и не му дават, че няма късмет, че любовта му не е съвършена, че парите не са достатъчно. Това е кладенец и неговата бездънна дълбочина идва от факта, че сте се завързали за много тежък камък преди да скочите. Не скачайте. Не се срамувайте от тежките си моменти. Напротив. Развейте ги, но не като бяло знаме. Смятам за лицемерно да заявяваш себе си за супер човек с идеална психика. Имаш ли сърце, което преживява силно живота, не си застрахован от моменти на прегаряне. Иначе щяхме да сме камъни, подредени в грамада. Аз не искам да бъда това. Моят успех е, че оцелях. И по този път научих, че нищо не може да бъде на всяка цена. Ако човек, когото обичам, си тръгне, защото е поредният с мисълта, че Яна е трудна за обичане, ще го пусна. И той ще намери някой лесен за обичане.

Пътят на личното ни оцеляване и самосъхранение ни дава неизчерпаем опит и създава страхотни за споделяне истории. Иначе светлината в тунела са всички спомени от моето детство. Всяка малка стъпка в него ме е подготвяла за големите крачки. Спомням си момиченцето, което се научи да кара колело на инат, за да направи впечатление на момчето, в което се беше влюбило; за момиченцето, което обичаше да лови паяци с восъчен конец или просто да седи до дядо си и да си мълчат, докато той плете рибарска мрежа; за момиченцето, което се страхуваше от комбайна, движещ се по главната улица на село и тичаше колкото може, за да се скрие зад дувара в къщата на баба; за момиченцето, което наперено казваше: „Аз съм на Цветана от Танаицовите и на Борко от Георгицовите!“. Това беше моята къщичка. Колко наивни сме били с този жест на сключени над главите си ръце във формата на покривче. Казваш „къщичка“ и си защитен. Аз се защитавах в историята на моите баба и дядо. Когато бях малка, все намирах за какво да им се сърдя. Така и не им казах колко много съм научила от тях, и колко съм им благодарна. Те ми говореха: „Ама каква си…“. Едва сега го разчитам като „Ти си ни специална!“. Всеки от нас е уникален по своему и това е светлината – разбирането, че нямаш право сам да погубваш тази уникалност. Тя ни е дадена в деня на раждането и само един има правото да ни я вземе. И това не съм нито аз, нито ти, а Той.

Елка, Български културен център в Сиатъл: Искам да зная как успя, въпреки трудностите, през които минава един млад човек, да се наложиш на пазара? И дори извън граница, аз да те прочета, да се свържа с теб и да работим заедно…

С интелигентно ползван инат. Истината е, че не съм се наложила на пазара така, както бих искала. Мечтата ми е, ако сега „Креактив ПР“ е Яна и фрилансърите, с които работи, в бъдеще „Креактив ПР“ да са хора, които Яна вдъхновява за работа и имат свободата да бъдат себе си, да творят в своята гледна точка за изкуство – независимо дали е дизайн, слово, фотография. Искам да мога и след време да откажа проекта, в който не откривам възможността на екипа си да работи свободно. Свободата вдъхновява. Избрах това, когато напуснах сигурната си работа и останах на свободния пазар. направих го в най-трудния си момент, когато имах пареза на ръката и дори не можех да пиша. Бях сигурна, че мога да мина през това. Инат и любов, така младостта минава през трудностите. Любопитно ми е какъв е подходът на възрастта след 40.

Креативността в ПР-а идва от свободата да предлагаш решения в условията на двустранно доверие и партньорство. Ако не си смел, не си свободен. И обратното. Думите имат силата не просто да информират, а най-вече да завладяват, да променят и да генерират история. Вярвам в това, не защото съм ПР, а защото съм и журналист.

Ако говорим за налагане на пазара в желанието да създавам партньорства, успехът е да остана себе си и да работя в автентичността на моя стил. „Креактив ПР“ е с история още в своето начало, но имам клиенти, които уважават избора ми да не бъда подчинявана. Тогава съм гъвкава и посветена на добрите резултати. На тези хора благодаря за доверието, защото позволиха да работим заедно, да работя с тях. Има разлика между това да работиш „за“ и „с“ някого.

Николай, Treasure Bulgaria: Тайната, която ти позволява да общуваш така умело?

Хиляди въпроси в 12-те години на моята радиоистория и един от детството – „Кой си ти?“.  Днес ползвам този въпрос в интервютата, с които създавам информационния архив на  всеки проект. Представи си, идва клиент и започва да ми разказва какво ще прави, до кого иска да достигне. Аз слушам известно време и след това първото нещо, което питам, е: „Кой сте Вие?“. Ако случайно въпросът го подведе и започне да ми разказва с какво се занимава, добавям, че като журналист вече знам много за него и мога сама да му разкажа още една гледна точка, но ме интересува кой е той извън представата, която публично е създал. Това е моята тайна: в подходящо време да зададеш подходящ въпрос. При различни обстоятелства дори „Здравей“ може да има въпросителна форма. Опитай… По-голямата част от тайната е, че вярвам в хората, въпреки че съм била лъгана и са опитвали дори да минат през мен… Ако мога да отворя врата, бих могла да бъда и ПЪТека.

Мери, хор „Българските гласове на Сиатъл“: Най-вкусната храна, сготвена от твоята баба?

Пилешка супа. Пилешката супа на баба Дора е точно за моята душа. И двете ми баби имаха различен вкус. Избираха различни подправки. И докато баба от с. Бутан правеше невероятна саламура с печено пилешко и лютика, варненската ми баба правеше тази бистра пилешка супа с ориз. Много обикновена, а толкова вкусна. Лесна рецепта: парчетата месо се запържват и когато станат златисти, се слагат във вряща подсолена вода, добавя се олио, ориз и много магданоз.

Цветана, врачанската ми баба, беше виртуоз с точените на ръка кори за баница. Въртеше тестото с такава скорост, накрая го мяташе с много впечатлявящ жест на масата. Така нареждаше листите един върху друг. И настърганата тиква между тях. Обожавах да я гледам. Не говореше по време на това свещенодействие, но на последния лист се усмихваше и очите й много красиво се сбръчкваха в края на ъгълчетата. Така и не й казах: „Бабо, много си красива точно сега!“. Дължа й много неизказани думи, защото с нея повече се карах: два силни характера. Тогава мислех, че просто мен обича по-малко от другите си внуци. Сигурна съм, че е страдала… Затова вече не пропускам момент да кажа: „Обичам те!“, „Извинявай!“ или „Благодаря!“, защото не утре, а още днес може да ни няма… За утре нищо не ми е обещано.

Илина, „Маникюръ Гергина“: Щастлива ли си с това, което правиш?

Да имам ПР агенция не е част от пътя да бъда щастлива. Да предизвикам себе си в опита за нещо ново е опит да бъда щастлива. Или да остана такава в моментното състояние на професионална радост. Аз искам да разказвам света чрез душата на малките хора и техния живот в различните кътчета на земята. Привличат ме хората с техните приказки, не толкова местата. Когато пътувам, рядко търся на картата всички забележителности, които в пътеводителя са „задължителни“. Моето желание е свързано с шанса да се потопя в различна среда, която да ми даде отговори за културата, кухнята и душата на местните. Техните легенди или въображение. Когато ме поканят на инфотур, съм щастлива с това, което правя. Тогава се изгубвам нарочно. И се влюбвам нарочно, примерно в духа на един нов град с неговите различни хора. Искам да пътувам в Африка и да седна на земята с местните, които оценяват водата като своето истинско богатство. И въздуха също.

Щастието е спокойствие, не е момент на джакпот в работата, в брака, в майчинството и т.н. Накратко… Досега не съм дала спокойствие на моята майка, заявявайки доволно: „Мамо, щастлива съм!“. Длъжница съм й.

Детелина, Typewriter читател: Нещо, с което те срещна работата ти, причини ли твоя вътрешна чиста революция за изминалата година?

Повечето ми приятели казват, че имам прекрасна работа. Оценяват я така заради различните характери на хората, които ме срещат; динамиката, в която едно събитие следва друго; липсата на рутина, възможността да разбия статуквото. Всъщност моята работа е прекрасна най-вече с възможността днес да не работя, но пък утре да се наложи да го правя не 24, а 30 часа. Подобна свобода е чист въздух за ума. Работата ми е много приятна, благодарение на историите, които разказвам, но преди тях е доверието на този, който е готов да се сподели. И революцията ми е свързана с момента, в който категорично приех, че няма да работя на всяка цена. Преди това имах опита на хора със свой бизнес, които ми повтаряха, че ако не приема истината за клиента, който винаги имал право, съм изгубена. Пробвах и по този начин, не ми хареса. Отне ми две години, за да се науча да бъда дръзка и да кажа: „Ако клиентът има право в моята работа, по-добре аз да му стана клиент“. Не ми се иска да бъда зависима от „заповедите“ на някого, само защото той плаща. Тази година имах следния случай. В офиса на „Креактив ПР“ влиза господин и в първите минути на втората ни среща започва със строг тон да обяснява, че е получил оферта, която не е готов да приеме. Бях гостоприемна. Разбираща. В края споменах, че има хубав офис (бяхме в моя), а той ме попита какво целя с поведението си. „Държите се така, сякаш аз дойдох във вашия офис и Ви заявих колко сте ценен. Не съм. Не обичам да се натрапвам, а и не аз имам нужда от Вас. Не съм единствена, нито незаменима. Ще Ви помоля да си тръгнете и да запомните, че ако утре се върнете, няма да ви дам друга оферта и ще работим заедно, ако се откажете от идеята да ме подчинявате!“.  И му подарих папка с контакти на колеги, които харесвам.

Кристина, Mapache Café&Bakery: Какъв е според теб най-добрият подарък, който си дала на някой, и кой е най-добрият подарък, който ти си получила?

Любовта, която давам, е подарък. Казвам го нескромно, защото за това ми благодарят тези, които обичам по моя начин. Обичам с много думи, а не на думи. Обичам харизматично, заразяващо. И пиша писма. Любовни. Така ги наричат приятелите ми. Подаръкът, който ме радва, е приятелство, в което ти е уютно дори в пълна тишина. Да си до някого и да знаеш, че на него му е хубаво с теб. И на теб ти е хубаво с него. Без обяснения защо и кога точно се е случило така… Като вещ: имам малък керамичен бухал в тога и с надпис „журналист“. Дойде от Португалия. Ценен ми е, защото в момента, в който ми беше подарен, професорът прие, че не искам да бъда политолог, а науката нищо не е изгубила с моя отказ. В неговите очи аз съм много добър журналист и това ми е подарък. Последният подарък, който получих, е гривна от дъщеря ми Елица с камъчета, които си донесе от Прага от нашето коледно пътуване. Има и едно катинарче с две сърца. Успокояващо и мило, при условие че често чувам колко съм отсъстваща и дразнеща. На нея дължа много дни присъствие.

Атанас, video editor&videographer :  Обещаваш ли си в началото на януари неща, които да свършиш през годината?

Принципно не. Обещавам си да бъда по-добра майка. Всяка нова година. И всяка следваща повтарям това заричане. Какво не успях да завърша… Не написах традиционните коледни писма до всички, които осмислят моя живот и ме правят цяла. Писмата са различни: до семейството, приятелите, клиентите и хората, които искам да срещна през 2017-та. Обичам да пиша писма, истински. И все по-често нямам време за тях. Никога не пиша едно писмо, което да изпратя до всички. Всяка наша среща заслужава своята история, а тя има място в различно писмо. В интерес на истината не съм получила толкова яко писмо, каквото съм изпращала.

(Най-често задаван въпрос) Кога се усмихваш?

Когато има слънце! Нека винаги да бъде слънце. Винаги.

Мария, HR – Ресторанти БМ: Коя всъщност е Яна Борисова и как успяваш да влезеш в сърцата на хората?

Когато бях малка баба Дора, за която вече стана дума, ми четеше една и съща приказка. Знам какво е искала да постигне. Една трудолюбива внучка със сърце за хората. И е успяла. Приказката е за Златка, Златното момиче. Заспивах с нея всяка вечер в продължение на няколко месеца в различни лета. Сърце се печели със сърце. В него няма логика, няма съмнение, няма прикритост. Там си ти с цялата си история, която си готов да споделиш. Това е моето обяснение. Иначе и аз си задавам въпроса как се свързвам с хората, защото желая Елица да има това умение. Колкото и изпитания да среща след време, ще минава през тях по-лесно, ако има връзка не с подходящите хора, а с нейните – тези, които е имала смелостта да помоли да останат. Да го пожелае. И да се потруди.

Коя е Яна… Бих искала и аз да зная. Преди година направих малка книжка като подарък за Коледа. 4 на 4 сантиметра и в нея споделих всички мисли, които ме карат да вярвам. Сега ще се разкажа в духа на тези послания. Яна е и жена, и дете, не иска да нахлува в сърцето на някого, нито да му се моли за обич. Моята интуиция винаги знае къде искам да бъда и с кого. В себе си влизам въоръжена до зъби. Много обичам тази метафора в думите на Валери Петров. Със сигурност за себе си зная, че не мога без любов. Разделих се с илюзията, че умението да даряваш любов е като това да получаваш любов. Нямам ли време за любов, не си оставям и време за работа. Но не съм вечно усмихната, дори и сега, когато се усмихвам, в мен има място за мъничко тъга. Тъгата добавя много стойност на радостта ни след това. В една снимка това съм аз… Леко усмихната в тъмнината. Иначе извън метафората на последния кадър тук, аз съм по-често с разрошена от вятъра или мокра от дъжда коса, с леки обувки, никога със зимен пуловер и скъсани на колената дънки. В чантата през лятото нося бански и карта за басейна. В тази зима съм решила да сбъдна едно свое дългогодишно желание. Искам да плувам на открито, когато навън вали сняг на парцали. Не бих го нарекла мечта, защото мечтите почти не изпитват духа ти. Вдъхновяват го. Освен изтъркани дънки, в офиса не държа малка черна рокля, но имам прав панталон и една сребърна брошка. Тя е началото на малка история, която наскоро започнахме да пишем с моите щури приятелки. На 9.12. публично обещах „да се откажа да се отказвам“.