Десислава Чутуркова на педя от земята

„На педя от земята“. Какво се случва в живота, когато сме на педя от земята… Може би именно тогава се случват най-важните неща в живота. Разбираш, че няма време да се страхуваш.

Във филма на Максим Генчев „На педя от земята“, който в една седмица между 19-ти и 25-септември ще бъде показан във Варна и в Ню Йорк в рамките на Фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ и в Седмицата на независимото кино на фестивала So Indipendеnt, Цурка е дъщеря от буржоазно семейство. Носи косите си на изящни букли и копринените си чорапи с жартиери. Ходи на уроци по балет, свири на пиано, обича соарета и костюм „Шанел“. Девети септември 1944 година променя атмосферата в живота на Цурка. Изисканата дъщеря на богат фабрикант се превръща в симпатично луда жена, принудена да оцелее в абсурда на система, изтъкана от илюзии и колективистичен дух.

 

Десислава Чутуркова, която влиза в образа на Цурка, е актриса, родена във Варна. Животът й бяга от рамката само на един проект и търси изкуството в много посоки, свързани със сцената. В момента работи по авторски моноспектакъл. През годините играе на сцената на няколко големи театъра в София, а самата тя определя като стойностна и тази сцена, на която излиза заедно с артистите от „Нагоре по стълбата“. Завършила е НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специализирала е в Atlantic Acting School в Ню Йорк, а днес отново е в класа на преподавателя си Румен Рачев, но вече като негов асистент.

В „На педя от земята“ Деси работи за втори път с режисьора Максим Генчев. През 2008-ма година той я избира за ролята на Елка в „Гераците“ по Елин Пелин. Млада, красива, любяща е най-младата снаха на Йордан Герака. Също толкова очарователна е Десислава. Представям ви я в 13 въпроса в Typewriter…

Преди да прочетеш сценария на филма „На педя от земята“, какво послание откри в заглавието му… Ако не познаваш сюжета, могат да ти изникнат много асоциации – на крачка от успеха, предстояща среща с реалността, страх от неизвестното… Във всички случаи нещо, което е съвсем близо до теб, но все още не си докоснал. Може би срещата със себе си…

Цурка. Как си представи тази жена с мечтата ѝ за френски стил в една гранична застава… Как я разпозна преди да я изиграеш… Цурка е голяма симпатяга. Много я обикнах. През цялото време се опитвах да гледам през нейните очи. Още когато стъпих на терен за първи път, си казах: „Боже, какво прави тази жена тук?“. Мечтата ѝ за изискано общество и маниери е в тотален сблъсък с казармата, в която е принудена да живее. Питах се защо го прави…Явно много обича мъжа си, лейтенанта на заставата, за да е готова да го следва в тези примитивни условия, но пък какъв талант се пропилява в казармата. Според мен намира спасение в своята безкрайно чаровна лудост и ексцентричност. Тя е и дете, и огън жена, и майка, и най-вече странна птица.

Филмовата критика определя комедийната роля, близка до гротеска, като изключително трудна за изпълнение. Трудно ли се влиза в такъв образ… Харесвам всички жанрове и обичам да експериментирам в тях. Гротеската ми е един от любимите, но досега не ми се беше налагало да играя гротеска в киното. Заръките на режисьора, както и моето лично усещане, водеха героинята към един много тънък ръб, върху който трябва да се чувстваш свободен, но и да бъдеш предпазлив. Аз обичам да ходя и дори да танцувам по този ръб и като човек, и като творец. Може би това ми помогна да се задържа там. Прототип не съм търсила, оставих героинята да живее своя собствен живот.

Десислава Чутуркова заедно с актьорите Цветослав Ангелов – Цуки (лейтенант Кралев) и Симеон Филипов (в ролята на Михаил). Семейство Кралеви на снимачната площадка.

Режисьорът Максим Генчев е доста провокативен в посланията на последните си два филма. В същото време тези, които носят провокация, допускат да бъдат провокирани. Имахте ли възможност за свободен, в някаква степен собствен, прочит на ролите, които имате в „На педя от земята“… Провокацията е изключително полезна в творчеството. Тя е път към разбиване на рамките. Аз много ценя това в Максим. Той има страхотен усет към точната ситуация и действие в сцената, но също така оставя актьора да я допълни със себе си, оставя се да бъде изненадан. Аз лично го определям като танц, в който едновременно и водиш, и следваш.

„На педя от земята“. Какво се случва в живота, когато сме на педя от земята… Може би именно тогава се случват най-важните неща в живота. Разбираш, че няма време и смисъл да се страхуваш. Принуден си да преосмислиш всичко много бързо и да достигнеш онзи катарзис, който ще те прероди. Мисля, че понякога е необходимо да ни се случва точно това, за да бъдем смели, да вярваме истински в себе си и да си позволим да израснем.

Подготвяш авторски моноспектакъл… Не е ли труден този жанр, в който липсва диалог на сцената или напротив, по-истински е, когато диалогът се води единствено с публиката… Като правило – лесно няма, но бих казала, че моноспектакълът е нещо доста отговорно и изисква както опит, така и лична позиция. Усещам се готова за тази стъпка. Независимо че си сам на сцената, диалог има. Понякога, както казваш, е към публиката, друг път е към въображаем партньор, за когото е предназначен. Така или иначе диалогът е задължителен. Другото огромно предизвикателство е, че спектакълът ще излезе първо на английски език и ще се играе извън България. Надявам се да се справя с всички трудности по пътя и следващата година да сме готови за премиера. Екипът ни е наистина страхотен.

С какво те изкуши собствен проект за чужда сцена… Много неща ме насочиха в тази посока. Едно от тях е, че три от монолозите са изцяло с български корени – нестинарка, богомилка и самодива. Ще ми се светът да разбере, че същността на българите е много духовна и че в нея има много сила и мистика. Ние сме точно обратното на това, което чужденците са чували за нас, ако изобщо са чували. Това е едната причина. Другата е, че категорично не вярвам в системата на българския театър. Намирам я за остаряла, затворена и предвидима. Има нужда от нещо ново, но направено с мисъл и любов. Въпреки това, вярвам, че преди да съмне е най-тъмно.

Разкажи повече за „Жената от Земята“ – идеята за постановката, вдъхновението за текста, търсенето и разбирането за жената във всичките ѝ девет образа (живота)… Това е идея, която отлежава в мен от доста време. В това време прочетох много, задълбочих се в себе си, мислих, чувствах и започнах да пиша. Видях, че в мен има много аспекти, които преди това, не бях осмисляла и формулирала. Структурата на представлението се състои от девет женски монолога, които разкриват богатата душевност на жената и различните страни на женската същност. В този ред на мисли мога да кажа, че жената е необятност. Тя има поне девет паралелни същности, за които в повечето случаи дори не подозира. Затова смятам, че трябва да ги търси в себе си, да се изгубва и да се намира. А как би могло да има хармония между мъжа и жената, когато никой никого не познава?

Имаш театрална трупа за артисти любители. Как би описала живота на тази трупа с пет прилагателни… И само с един глагол, ако приемем, че в театъра думата е действие… Искащи, търсещи, вдъхновени, влюбени, отдадени. А за глагол – изкачвам се – не случайно името на трупата е „Нагоре по стълбата“.

В края искам да те поканя в една игра на думи. Ти си била част от актьорско училище в Ню Йорк, в което изучаваш театъра през погледа на Дейвид Мамет. Какво научи в тези свои „американски години“… Какво научи за театъра… Какво научи за киното… Научих страшно много неща в Ню Йорк. Както и тук. Не бих могла дори да ги сравня, защото са безкрайно различни. Харесва ми да допълвам палитрата. Освен желязната и безкомпромисната дисциплина там ни учиха никога да не играеш за себе си, а за партньора срещу нас. Той определя какво да направиш ти, а не да играеш нещо, което си си намислил и ти се струва интересно. Правят се безброй упражнения за осъществяване на органична връзка с партньора. По този начин си в непрекъснат контакт с него и тялото ти знае и какво да направи, и как да реагира. Сравнявам го с полет. Не случайно там актьорът изгражда мизансцена. Освен това: да мислиш и анализираш по определен начин, преди да се качиш на сцената, а когато вече си там, да се осланяш на импулсите си. Да бъдеш тук и сега, а не вчера или някога, когато ти се е получило. Не че в България не се говори за това, но отвъд океана е чудесно систематизирано. Истински безценно.

Играта на думи… Моля те да интерпретираш няколко много популярни мисли на Мамет през опита в споделянето на твоя личен живот… В твоя опит!

Моята Алма матер е… живот.

Всяко повторение на схващането, че нищо няма значение е… избор.

Не трябва да се грижим да го правим интересно; всичко, за което трябва да се погрижим, е да... дишаме правилно.

Това са само думи, освен ако не са … изповед.

Изненадата е половината от битката.  Какво е цялата битка… Цялата битка е в подготовката преди изненадата. Но това е само в случай, че си струва въобще да има битка.

Ти си асистент в НАТФИЗ в класа на Румен Рачев. Да те върна в първите ти студентски дни. Урока, който запомни в началото и споделяш сега със своите студенти…  За тази професия са нужни безмерна любов, търпение и постоянство, както и че най-добрите актьори са онези, които не играят образа, а го живеят.

И накрая на това интервю, преди да благодаря за участието ти… Какво, ако не беше избрала този път – да бъдеш актриса? За какво щеше да става дума в този разговор сега… Щяхме да си поговорим за животните. Може би щях да съм ветеринар, може би щях току-що да съм се върнала от експедиция в Африка. Но защо пък някой ден да не си говорим и за това.

Благодаря ти, Деси!

И аз ти благодаря, Яна!