Дневният живот на Деница Дилова

„Дневният живот на нощните пеперуди“…

Това заглавие ме намери в сюжет от моя живот, който малко напомня на разказа в книгата. Имах нужда от нещо освобождаващо за четене, което да ме оттърси от надигащия се в мен цинизъм към всичко наоколо. В същото време приятелка ми препоръча първия роман на Деница Дилова. Като че ли тази препоръка беше и малко свързана с лично любопитство за реакцията на един бивш журналист (аз) към книга, писана от друг бивш журналист (автора), в която описаните фундаменти на регионалната журналистика могат да бъдат професионално приети в три посоки на отношение: с одобрение, с ирония, с тихо колебание дали да се обидиш или да тържествуваш. Добавям само, че бивши журналисти няма… Самоиронията ни е постоянна величина, възпитана в работата в общия случай и дадена по рождение в частност.

Книгата на Деница Дилова ме освободи от напрежението, трупано в сивотата на общуване, в което има доста лицемерно отношение. Тя ме развесели. Има моменти, които се забиват в съзнанието и се усмихваш неусетно, защото ти става приятно, че във възприятието за света не си сам. Значи не си чак толкова скандален. И стандартен не си. И имаш равни на себе си. Книгата ми даде лежерното усещане, че в живота нищо не е идеално и нищо не е завършено. Блатото е за тези, които спират да се движат. Защото и назад е посока на движение.

Героинята Нина Бранкович е журналист, на комуто срещите с обичайните заподозрени в новинарския поток са досадили до безкрайност. И преди да се усети „вкаменелост“, излиза от статуквото на своя живот с идея да замени така смятаната от всички престижна работа с друга, за която трябват гумени ботуши, вода, кофа и нечия кола, която да бъде измита. Така автомивката заменя редакцията на вестника. По-късно автомивката ще бъде сменена с магазин за бельо. Разбираме, че Нина Бранкович би работила всичко, стига да е временно. И се питаме, какво бихме работили след това?
И там някъде, когато търсим собствената си „размяна“, Нина и приятелят й Даниел създават платформата jobswap. Предлагат свобода, в която се иска да платим само със смелостта да пробваме и да сменим работно място без очакване, без планиране, само следвайки желанието да опитваме нещо, за което някога сме мислили. Така например прочетох за директор на помощно училище, който иска да стане цветар, или за историк, който заменя училищната стая с шофиране по американските магистрали. Става тираджия. Задайте си въпроса с какво бихте сменили сегашната си работа. Аз опитах. Мъка. И не само защото обичам наистина работата си, а поради неудобството дори да си представя промяна. Отново промяна. А иначе съм сменила пет различни професии преди да стигна дотук – създадател на „Креактив ПР“. Пред „основател“ предпочитам „създател“. Винаги продавам нещо, но никога не съм била търговец.

Харесах Нина Бранкович. Толкова е силна в самоиронията си и честна в сарказма, насочен към другите. Не крие нищо от себе си. Нищо за другите. Не смята нито една тема за „скрита“ и затова не бяга от въпроси. Сякаш прилича на автора си. Деница Дилова написва героинята си Нина Бранкович след като отчасти я преживява. Вестникът, в който работи Деница, фалира. Тя остава без работа, но не смята, че това е сложно обстоятелство. Мисли как и накъде да продължи, но без повече дописки. И когато мисли за себе си като добър продавач на бельо, от издателство „Сиела“ излизат с новина за анонимен конкурс за нов български роман. И заглавието, което ще разкаже историята на Нина Бранкович е избрано сред много други, за да бъде издадено. Издадено в книга… „Дневният живот на нощните пеперуди“.

Преди срещата с автора предлагам в цитати онези откъси от книгата, на които аз се смях, мислих или ме освободиха в желанието да бъда премерен циник. Направих го наум и тихо, защото Нина Бранкович вече беше свършила моята работа. Тя бе казала „Мамка му!“.
………

„На някои хора висша цел в живота им още след раждането е да се пенсионират. Това ме смазваше психически. Бяхме само на трийсет години, от нас – които се очакваше да променим живота – произлизаха единствено пенсионери“.
………

„Мисълта, че утре ще прилича на днес, скова движенията ми. Фанатична работа по осем часа дневно, всеки ден, до края на живота…
Кой ден сме? – питам не знам кого. Главата ми се съдира от болка.
Понеделник – отговаря непознатият.
Мамка му! На работа съм.“

………

„Да натрапваш професията си, е едно от най-безвкусните неща, които човек може да предложи на събеседника си. По-невъзпитано е дори от това да си натрапваш личното щастие или парите. Мълчах и кимах глуповато насреща им, не знаех защо съм там, а наум им пожелавах да ги уволнят до един“.
………

„Ако друг разум от далечна планета поиска да ни опознае, ако трябва да му се представим с десетина реда текст – едно резюме на човешкото същество – най-хубава работа щяха да свършат Десетте Божи заповеди. Човек е най-вече неуважителен към родителите си, крадлив потенциален убиец, който без изключение иска да притежава цялото имане на ближния си“.

………

„Нали Бог може всичко?
Аз кимах умно, да потвърдя това, което ме учеше мама, а именно, че Бог е всемогъщ.
А може ли да не може, ме объркваше баща ми.“

………

„Вероятно щях да обвиня Бог за цялата работа, така както често правех. Ако нещо много харесвах у Бога, то беше именно тази му функция – да съществува, когато съм щастлива, и да го отричам, когато животът ми се срива“.

………

„Чувал си за правилото за писането на новина: кой, какво, къде, кога и как. Налага се моментално да ги забравиш! Има нови пет фундамента в регионалните вестници. Аз съм ги измислила.
Дехуманизирай се! – този е първият.
Фундамент 2– зарежи всякакво чувство за чест. Цял живот ще ти се налага да плюеш отгоре й!
Не бъди корумпиран, фундамент 3 – казах на Даниел. – Плоско е, банално, всеки го може. Бъди непредстаказуем. Приемай само шоколадови бонбони и алкохол, това, което разрешават на акушерките. Ние сме акушери на човека на новото време. Ние му помагаме да излезе безболезнено. Да се роди здрав и да изплаче с мощен рев. И когато с наша помощ новият човек излезе на бял свят, ние първи трябва да го напишем във вестника. Преди всички!
Фундамент 4 – Недей да звучиш прекалено интелигентно.
Фундамент 5 – Ако две или повече събития съвпадат по време, отиваш там, където черпят“.

………

„Човек се нуждае от двама приятели – един нещастиен, с когото да споделя нещастието си, и един щастлив, за да споделя с него радостите си. На жената задължително й трябва и трети приятел – гей, който да иронизира всички останали“.

………

„Когато някой ми каже, че си харесва работата, съм убедена, че е голям лицемер и имам едно наум за него. Такъв човек не може да ми бъде приятел. От него по-фалшив е само оня, дето не само я харесва, ами и я обича. Сякаш малко неща има за обичане на този свят, че трябва да обичаме работата си“.

……..

„Щедростта все още е сред добродетелите, заслужаващи най-лошото наказание – да бъдеш предаден“.

………

„Хората сами си измислят най-големите беди, като например инфлацията. Преди нея човек създаде парите, за да може да продава и душата си, тъй като не всеки има тяло, с което да встъпи в сделка“.

………

„Джоузеф Конрад писа, че правителството в която и да е държава е нещо изключително комично за изискания интелект“.

……..

„Струва ми се, че ако някога Земята повърне, ще излязат само хора“.

………

„И тогава го видях. Млечният път беше величествен. Не, величествен не е достатъчно. За четиристотин милиарда звезди с техните планети, купове и мъглявини няма измислено определение. Исках да имам още очи, моите ми се струваха недостатъчни за един Млечен път. Сетивата на хората са такива, че приемат само нашите земни неща. Космосът е отвъд тях“.

Деница, каква част от теб е преживяла много лично емоцията на Нина Бранкович? Каква част от теб е прототип за нейния свят?

Не мога да кажа, че си приличаме напълно, но покривам на 100 процента иронията и сарказма на Нина. Част от нейните теми дразнят и мен и тази за успеха е една от всички. Успехът, разбран като сигурна работа, голяма заплата и трудов договор. Да погледнем в друга посока. Това може да бъде и отровно за живота ти, ако не знаеш как да спреш преди да се превърнеш в машина. Аз опитах от тази отрова около 40-та си година. И вместо да изпитам удовлетворение, усетих робство. Цял ден правим едно и също нещо, не променяме това с години и работата ни се превръща в марионетна. Точно когато имах чувството, че съм кукла на конци и не аз определям живота си, намерих смелост. Намерих и момент, в който да избягам. Когато взех решението да напусна, вестникът всъщност фалира и новата година започна по нов начин. В нея аз не бях вече журналист. Бивши журналисти няма. Това е съзнание, но при мен професията просто остана там. В старата година. Чувствам се много добре. Сега бих писала собствена колонка в някое издание, което дава свободата да следваш темите не по задължение или в часа на обявените пресконференции.

Защото съм журналист, написах този роман честно. Има и друга причина. Анонимността на авторите в конкурса ми позволи да бъда искрена докрай. Пишейки го анонимно, си мислех: „Какво пък… И да се изложа, никой няма да разбере коя съм“.
Мислила съм, че ако в самото начало трябваше да се покажа първо с името си, а после с романа, може би щях да бъда по-внимателна. Бих спестила и някои истини, до които стигнах в личен опит. Когато стана ясно, че романът ще бъде публикуван, изпитах лек шок. Нали и роднините ще го четат. В ежедневието си аз не говоря с думите, с които съм разказвала Нина.

Твоята Нина не е омъжена. С насмешка описва и сватбеното тържество, на което е поканена? Тогава какво е отношението ти към институционалното скрепване на една любов?

Браковете са като работните ни места. Могат да ни заробят с рутината си. Търсим сигурна работа. Търсим и сигурен брак. Често сигурност е продължителността на брачните ни връзки. Не мисли, че аз не съм омъжена. Съм, но това не ми пречи да иронизирам брака, защото смятам, че той се ползва по грешка. Грешка в очакване, в представа. Какво значи един брак да е хубав? Да бъде дълъг или да бъде щастлив… Какво е да бъде щастлив?
Много хора, които са в брак, стигат момента, в който го чувстват като окови. И тогава искат да излязат. Пробват нещо ново, някои изневеряват. Искат движение, промяна и в същото време… В същото време остават в сигурността на брака си. Понякога може да бъде удобство. Искат промяна, но не и пълно движение.

В едно интервю споделяш, че любовта е най-големият абсурд, защото обичайно обичаме тези, които не заслужават и грам любов. В същото време подготвяш втори роман, в центъра на който поставяш любовна история. Абсурдна ли ще бъде?

Абсурдна, да. Защото запознава с човек, който никога няма да обикне героинята ми по никакъв начин. Опериран е емоционално и психически от това чувство. Тя обаче прави всичко възможно да бъде с него. Иска го. В опита да не развалят връзката, той се опитва да играе ролята на влюбен, за да бъде близо до нейното чувство. Но това не е любов. Все още е игра. Това е някаква връзка, която е кармична. Просто те трябва да се срещнат, за да преживят нещо заедно. И да излязат променени. Играя си на чувства в игра, в която тя се прави, че е беземоционална като него, а той излиза като силно влюбен, каквато е тя. Когато са сами, са си недостатъчни. Когато са двойка, изваждат най-доброто от себе си. Героинята в този роман е чувствителна и за нея любовта е на живот и смърт. Но в края всички ще останат живи.
Ние само мислим, че любовта е лековата и ни забърква. Мислим, че можем да я зарежем, когато сме уморени. Не можем, защото имаме една любов, която ни преследва. Тя е нашата догма. Тя ни е съдба.

А кои са вечните теми за теб… Тези, които нито едно модерно течение не може да завлече?
Вярвам в най-силната връзка – тази на майката с детето й. Вярвам в изкуството като опора, което може да ти бъде патерица в каквито и да е драми. И да ти осмили живота.

С какви очи гледаш хората, които живеят в рутина и свикват да живеят с нея в мълчаливо?
Ние всички в някакъв момент прахосваме времето си като гледаме часовника и чакаме да стане пет следобед, за да свърши работният ден. Въпросът е колко дълго ще чакаме, преди да вземем промяната в собствените си ръце и да сме отговорни за това решение.

Не е срамно да смениш работата си за друга, дори и да е по-нискоквалифицирана. Всичко е опит. В безработното си време можеш да научиш много. Аз научих, че не трябва да пиша повече дописки. За едно и също нещо, за едни и същи хора. Хора, експериментирайте. Не се страхувайте, че някой ще ви посочи с пръст.

Вярвам също, че има лоши хора, които са черни ангели. Те ни помагат, изкарват най-доброто от нас с лошите си думи или постъпки. И аз имам този опит и срещи. Ето в социалната мрежа ми пише някакъв човек: „Стига писа разкази, за нищо не ставаш“. А аз си казвам: „Аз ли няма да спечеля… Хайде да пробвам“. И се нахъсвам. И този непознат човек, който можех да дамгосам като лош, всъщност изкара най-доброто от мен. Той ме мотивира за успех. Той е моят черен ангел.