Долно Луково. По пътя нагоре
Връщам се. От едно пътуване до няколко села в Източните Родопи. Преди да ги видя с моите очи и да ги усетя лично, бях прочела историите им под заглавие за призрачните села у нас. Никога не съм харесвала призрачните сюжети и то не защото са свързани със страховете от детските ни истории. В тях не откривам нищо от живота, който може да ме влюби и с това да ме промени. Къщите били призраци… Не са… Къщите са там. Просто прозорците им не светят нощем, заспали са и чакат някой да ги извади от този сън… Призрачното е съвсем друго нещо.
Връщам се. Седя на последната седалка в автобуса и си мисля с какво бих се занимавала, ако трябваше да живея в едно от тези села. Вероятно така започва началото на всяка добре написана книга, защото там има неразказани истории. Затова обичам българските села и не смятам, че само животът на стотици хора в тях ги прави живи. Виждала съм самобитни села с изумителен дух и атмосфера, в които живеят по двама души. Двама, които не се оплакват, не охкат. Само искат да бъдат изслушани, за да предадат легендите, които носят, и някой да ги запише… И уж говорят за техния си живот, а през очите и думите им виждаш зрънце от своя.
На картата никога не съм търсила село Долно Луково. Как би ми хрумнало… Но ако ще развиваме селски туризъм, нека някой да създаде една карта на селата у нас. Дали е невъзможно?! Аз обичам други думи – възможност, възможно…
По меандрите на Бяла река е убийствено красиво. От онези места, за които противоречието „убийствено“ в „красотата“ ти се струва точно на място. Разтърсваща тишина, говореща единствено с гласовете на птиците и вятъра… И забързания ритъм на водата, изглаждаща камъните.
Някои наричат обезлюдяването на селата самота… Щастие било детето ти да не остане тук, защото така или иначе работа няма, а да си безполезен вече е лошо: това ми разказва баба Виолета. Седнах до нея, защото ме повика. Така ме погледна, че нямаше как да откажа. Беше мило и безгласно. По същия начин ме гледаше моята баба, когато тайно искаше да седна на пейката до нея, преди да се кача в колата в края на ваканцията. Да седна и да ме запомни до себе си, дори когато ме няма. И седнах до баба Виолета. Тогава жените до нея се разговориха: за внуците, които ще се връщат от Гърция, където родителите им също работят; за това че Долно Луково е на самия път към границата с Гърция, само на 20-тина километра от Ивайловград…
Ако обичате стари къщи, покрити с тикли, това село ще се запечата като незабравима картина в съзнанието ви. Архитектурен резерват е. Днес тук живеят около 55-ма човека, разказва Христина. Кмет е на селото. Държи ключа за църквата. А аз… Аз обикновено вървя след групата и този път се изгубих между къщи, които отдавна чакат стопаните си… по-скоро техните наследници. Гледам, снимам и се опитвам да възкреся картини от миналото: очакването да се родят децата, да започне беритбата на тютюна, да цъфнат петровките. Сега са останали само петровките…, децата също идват през лятото, понякога…
Вървя и спирам до една къща. В двора й двама мъже седят на плетени ниски кошове. Говорят си. Единият ме видя, стана толкова внезапно и така широко се усмихна, че изпитах неудобство. Спрях се. Хората на село обичат непознатите.
„Здравей. Какво търсиш тук?“, пита ме Шерифа и то не от любопитство. Знае, че туристите идват заради църквата. Не ми каза как се казва, но дълго ми говори за годините, през които е служил като старшина в милицията; за децата си… и двете в Испания, за снахата колумбийка; за това че самотата му е гост всяка вечер и от нея сърцето го боли. Попита и мен от какво ме боли сърцето, и аз разбрах въпроса му… Беше чиста провокация. Провокация към младостта. Така леко обърна разговора към любовта, че забавих крачките си към църквата и го поканих да повърви с мен. Вървим, а той ми вика: „… Да дойдете от Варна дотук. Ама има защо. Много ни е хубаво селото. Хора не останаха много, но е хубаво. Туристи идват, но за не повече от два часа. Или спят в палатки, но след два-три дни си тръгват… Преди години не тютюнът, а бубите създаваха поминъка тук. Ама какво да ти разказвам, ти бубари сега виждаш и то без да гледат буби“… Баба и дядо едно време гледаха буби в гаража на къщата си. Черниците бяха за внуците, листата – за бубите. Знам какво нещо е бубарството и когато му споделих спомените си, той продължи: „Бубарството никак не е лесен занаят, ама изчезна. С тютюна не е така трудно, защото го береш денем, а вечер може и да поспиш. С бубите сън няма“ продължава Шерифа… Изпрати ме почти до църквата. Неотдавна загубил своята бабичка ( така я нарича – бабичка), сега е сам и чака някой объркал се турист да мине и край неговата къща. А тя е на пътеката към църквата. И тъкмо да се разделим, сякаш на шега подмята: „Яна, там при вас на морето дали можеш да ми намериш една баба? Сам не се живее…“. Викам му: „То баби има, ама морето не стига до Долно Луково“. И шегите продължават… „Абе, ние море нямаме тука, ама реката ни е най-чиста. Затова е Бяла река“. За мен са шеги, но за него самата истина.
Влизам в двора на църквата „Св. св. Константин и Елена“. Строена е през 1800-та г. с плоски речни камъни и е най-старата в района на Източните Родопи. Представлява еднокорабна сграда със затворен притвор и двускатен покрив. Единствената църква със стенописи, на които видях дявола… може и така да ми се е сторило. И лъжеца, обесен на езика си. Тази църква е строена за седем нощи, под месечина Изградена камък по камък, тайно, в разрез със забраните на робството. Висока колкото конник, възседнал коня си. Така спазили султанския устав за строителството на нов дом, а тайната съхранили под претекст, че строят обор за добитъка на хората, преминаващи през селото. Затова няма и камбанария. Затова е толкова ниска. Завършена е само за седмица, като определящ за краткия срок е бил османски закон, според текста на който постройка, на която е сложен покрив, не се разрушава. Иконостасът е с „овчарска резба“, а стенописите са рисувани върху глинена основа в топли, земни тонове. Иконите са рисувани в средата на XIX в. Вътре, пред олтара на пода, лежи камък, а точно над него е полюлеят, за който едни казват, че е донесен от Кръстова гора, а други – че е дарен от монах от Света гора… Но всички вярват, че когато застанеш под него с по една запалена свещ в дясна и в лява ръка, и си пожелаеш… То ще се сбъдне. Църквата е построена на свято място, чувам думите на екскурзовода… Не знам защо започвам да мисля, че цялото село е свято… За църквата има още едно предание: ако най-младият от групата туристи отключи вратата, така ще отключи късмета на всички…
В църквата запалихме свещи – кой по една, кой по две. Пожелахме си. Вярваме, че ще се сбъдне. Тръгваме си. Вървим към автобуса и пред селския магазин, в прозореца на който се оглежда камбанарията отсреща, срещаме три баби. На седянка са. Зарадваха ни се и ни канят да идваме, но да е по-често от веднъж в живота.
Днес имах късмета, в момент на нарочно търсена забрава за времето, когато през летата растях в селата на родителите ми, да чуя думите на баба Виолета: „Всичко си имам, дете. Имам магаре, имам крава, имам ябълки. Имам градина. Децата ми имат работа. Вярно, в Гърция, но те искаха да отидат. Аз не мога да ги спра. На мен не ми тежи работата със земята. От дете само това зная. А ти… Ти имаш ли деца?“. Отговарям ѝ: „Имам едно дете. И ябълки имам в двора на родителите си. И аз като теб имам всичко“…
Тази жена криеше ръце в престилката си. Усмихваше се и със същата благост каза, че ръцете й били за смях. Сякаш очакваше да се засмея. Не беше смешно. Затова замълчах…
Долно Луково е самобитно село. Няма да е призрачно, ако самите ние не минаваме като призраци през него… Има защо да останете там, дори за повече от два часа… По брега на реката ще откриете приказни места, на които да разпънете палатката си. Във водите на Бяла река е открит вид риба, който не се среща никъде другаде по света освен тук – малкият родопски щипок. Отбелязвам го само като любопитен факт, а не като единствена причина да спрете след табелата на входа на селото. Има и друго: мъдростта в малките думи, които разказват големи истини… Ще ви подарят и сливи, и ще си тръгнете без смет, а пред очите ви ще има красота…
„Свали ги очилата. Я, какви очи имаш… Машала. Пък ги криеш от слънцето. Ами то Слънцето е дар“…
б.а. Това дърво местните наричат пролетна комарка или ягодово дърво. Вечнозелено е през четирите сезона на годината и в ранна пролет сменя кората си
Забравих… Шерифа ме попита: „Луди ли сте вие, че от Варна идвате толкова далече. Или сте милионери?“. Какво да му кажа… Ако го бях оставила без отговор, разговорът нямаше да бъде същият и да му носи радост. И си признах: „Луди сме, а нали знаеш, че лудостта рядко се лекува. Значи пак ще дойдем!“… Помня тази усмивка…
* б.а.: Текстът е публикуван първо във „Важен разговор“ – http://www.v-razgovor.com/Web/ със заглавие „Връщам се и помня…“