Дръпни. Бутни. Вратата.
Ето го и текстът… Обещан е. Провокиран е от въпрос на приятели дали мога да разкажа една врата, но като рекламен текст. И след като приключих с тази провокация, сама се изправих пред друга. Замислих се за вратите, покрай които минах в живота си. И продължавам да ги подминавам, но по-често ме спират.
За вратите, които бясно тръшваме със сила, която ни е дадена за друго. За вратите, през които надничаме с любопитство на дете към света, който ни е чужд. В годините научих, че вратата, която не си имал смелост и дързост да отвориш, може да бъде онова птиче, кацнало на рамото и литнало, защото не си го видял като знак за възможност. Когато сме много малки, ни отварят врата и ни помагат да минем през нея. Тогава се учим да ходим. Когато пораснем още мъничко, една врата се затваря силно, след нея един конец със зъбче отива в кутията от детството. Тогава се учим да приемаме болката със смешка. После идва нова врата, а с нея и много приятелства. От онези приятелства, които започват с „той/тя има хубаво име и се усмихва“. Не може да не помните своите от детската градина. Тогава се учим да минаваме без страх. После вратите се сменят една след друга и с тях и буквите стават повече, а думите ни – по-големи. Първо в едно училище, после – във второ, накрая стигаш до тежката врата на университета. Врата, която пази в резето неизбърсан прах на минало, което е създало нашето бъдеще. Тогава се учим на смелост. Смело да отваряме вратата на всяка възможност. Към всяка мечта.
Обичам вратите с цялата метафора, която носят, защото в представата ми светът е отворен за нас. Никога не съм ги виждала като „линия“, която пресича и затваря пространства. Вярно, има и врати с резета, но когато идва времето, в което ние сме готови, тези врати ни чакат вече отворени. Ключари в живота ни винаги има. Има врати, чиито дръжки не докосваме от страх да не се отворят. Там са скрити страхове или надежди.
Когато бях дете, баба ми казваше: „Затвори тази врата. Навсякъде свети и е отворено като в храм.“ Сега като помисля, нямам нищо против душата ми да бъде храм. В дома ми да искат да се връщат. Да свети и не аз да гася осветлението. И вратата да е притворена. Тази, която води към мен…
Животът ни е преминаване. През. Понякога са стени, но най-вече – врати. Може и да са тежки. Дори заключени. И ако имаш повече смелост, не стоиш да чакаш в коридора или на стълбището. Ще вървиш. И ще се изкачваш.
Майка Тереза казва, че няма ключ към щастието, вратата към него винаги остава отворена. Харесвам тези думи. Спасяваща философия са. Възможна. Вдъхновяваща.
Срещнах отдавна и една смешка, която простичко ни казва, че има точно две думи, с които вратата се отваря – „дръпни“ или „бутни“.
б.а. Вратите, които ме вдъхновиха да си спомня всички други, през които аз съм преминала, открих тук: http://casavogue.globo.com/LazerCultura/Fotografia/noticia/2014/07/portas-mais-lindas-do-mundo.html
Това не са само врати. Изкуство е… Желание е… И най-красиво нарисуваната покана с текст, стар колкото света – „Заповядай“ 🙂