Задължен за ЩАСТИЕТО

Той промени личното ми мислене за ЩАСТИЕ извън единствената концепция за ПРАВО, което мислих, че ми се полага. Замени я с идеята за ЩАСТИЕТО като МОЕ ЗАДЪЛЖЕНИЕ.

Тези, които познават Хорхе Букай извън книгите му го наричат Хорхе и следват споделените преживявания на един от най-обичаните автори не като безусловни съвети за добро живеене, а като урок. Урок за опита, който ни предстои. Опит, който като познат, ще ни спести болка и ще ни даде емоция да разберем щастието си. Срещнах Хорхе Букай в средата на 2012 година. Минали са повече от две години, но всеки ден започвам с тази негова мисъл…Колко много съм задължена на себе си ДА БЪДА щастлива. Да търся. Да защитавам. Да го заслужавам. Щастието.

И за да повярваш и ТИ, че щастието е твое задължение, споделям ти един разказ от среща с автора, чието вярване е в думите: „никой не може да направи за теб това, което ти сам трябва да направиш”. Тази среща стана възможна благодарение на екипа на Издателска къща „Хермес“, избрал да случи премиерата на „Пътят на сълзите“ във Варна. В зала, достъп до която имах извън часа на премиерата. Благодарна съм, че в подходящо време се оказах на подходящото място. Не е случайност, когато сам избираш пътищата.

Интервюто с Хорхе, което взех тогава, е архивно… Така ще го помисли някой. А разговорът за щастието остава ДНЕС. Щастието е от онези магични думи, с които живеем всяка минута в блян. Според Хорхе, в живота всеки върви по неизбежни пътища и няма как да ги избегнем. Пътища, които трябва да извървим, ако искаме да продължим напред.

 

 Г-н Букай, вярвате ли в съдбата? В една от книгите Ви пишете „Колко глупаво би било дадено събитие да се спре по средата на пътя, препречвайки пътя на следващите…”. Означава ли това, че вярвате в начертания път и предопределени събития в живота ни?
Не точно. Това е така – за поредицата от събития, в която всяко е продължение на предишното, но…Искам Вашия тефтер (тук авторът взима бележника на Яна и за секунди скицира живота…)

Яна, виж тези четири сфери – едната е твоята съдба, другата си ти – Аз-ът, третата е случайността, четвъртата – талантът ти. И тук, в това цвете, там където тези сфери се пресичат, е твоето щастие. В тази най-наситена с мастило точка си осъзнала пътя си и си готова да вземаш хладнокръвни решения, за да вървиш по него. Оттук започва пътят на твоето щастие. Просто трябва да съзнаваш посоката си. Ето аз смятам, че моят път е този, който сега вървя – да пиша книги и да споделям нещата, на които са ме научили, които аз съм извървял. И понеже стигнах до моето щастие и съм спокоен човек, искам да кажа на всеки да не се плаши от Пътя на сълзите. Като психотерапевт в живота си съм научил, че израстването на хората, и на страните също, не е резултат от това, което сме спечелили, а резултат от това, което сме оставили, за да продължим напред. И сега всеки път, когато върша това – разказвам, срещам се с хора, помагам им да открият себе си отново, проверявам дали съм прав за своето щастие и се чувствам наистина спокоен.

А моментът, в който открихте призванието да сте този Хорхе Букай?
Спомням си го – точният момент. Беше в един ден, когато пътувах за Санта Лусия – провинция в Аржентина. Бях настинал и имах температура, а ме очакваше среща, лекция пред над 2000 души. В този миг осъзнах колко много не искам да бъда там. Не се чувствах добре. Дадох си сметка, че всеки може да се чувства зле и трябва да бъда разбран. В същото време решението да не ходя на тази лекция ме направи много неспокоен. Ето тогава открих, че се отдалечавам от пътя си. Моят път не беше удобството, а непреходността. Моят път беше в избора ми в онзи момент да върша това, което ме прави щастлив, а не което ми доставя удоволствие. Щастието е път, наистина. Разказвам тази история, за да те убедя, че щастието не е това, което обстоятелствата около теб определят. Щастието е това, което се случва вътре в теб. То не е право, то е твое задължение – да бъдеш щастлива.

Г-н Букай, усещате ли хората, когато се върнете втори път за среща с тях. Променят ли се след първия разговор с Вас?
Преди 25 години, когато започнах, ми казваха: „Това е невъзможно. Това са глупости за бълнуващ младеж”. Сега, когато говоря за тъгата, пътищата в живота ни, любовта и влюбването, за страха, за тъгата и страданието, за щастието, хората казват: „Г-н Букай, това което предлагате е много трудно”. И видях, че има успех – успял съм да променя тяхната убедеността, че нещо е невъзможно до очакването, че ще бъде трудно. И това е голяма крачка. Знаете ли, оптимист идва от латинското opus – работа, труд. Оптимист е всеки, който вярва и въпреки неприятностите в живота работи здраво, за да ги променя. Трудно е, вярно. Но не е невъзможно.
Да си влюбен означава да обичаш сходствата, а да обичаш – да си влюбен в различията. Тази игра на думи крие много чаровна истина. При срещите със семейни двойки повече влюбени ли са хората или повече истински обичащи ?
Всички хора предпочитат да бъдат влюбени. На моята възраст обаче човек си дава сметка, че иска да обича. Най-важна е дълбочината, не силата.

Ако се върнем към „Пътят на сълзите”… Вие плачете ли?
Да, силно, и не се страхувам и срамувам, че ще ме видят.

Защото в България сякаш малко са мъжете, които плачат?
Да, мъжете тук смятат, че не е хубаво да плачеш. Но вината не е тяхна. А на една жена – майките им така са ги научили. Когато тези майки се научат да не говорят лъжи на синовете си, мъжете ще се научат да плачат, а жените ще ги утешат. И тогава и ти ще откриеш чувствеността в един мъж, не неговата сила.

България – Вашето усещане. И ние – българите ?
За мен вашата страна е шедьовър. Природата, кухнята, българският фолклор – прекрасно е. И когато една страна има вашата музика, прекрасното отношение на хората, тези природни чудеса, песимизмът е неприемлива дума. „Пътят на сълзите” е книга, която е сега за вас – в България. Вие имате болки, които са оставили рани. Но тези рани могат да бъдат излекувани. Българите сякаш имат желание да страдат. Да, с причините за тъгата съм съгласен, с желанието да страдаш – не. Да си тъжен, означава да паднеш в кладенец, да страдаш – да останеш там и да превърнеш кладенеца в бездна по собствено желание. Защо? Страданието е един стар трик, не го развявайте като знаме. А тъгата може да използвате, за да вървите напред.
България крие особена мистика. Страната се намира на кръстопът – на мъдростта и философията, на Изтока и Запада и смесването им се усеща в хората.
Иначе българите и аржентинците много си приличат – откровени в чувствата си, очарователни, съблазнителни. И обичат да си хапват. „Благодаря” е една от любимите ми думи на български, най-важната. Благодаря, Яна!

Превод от испански: Мариана Китипова, Издателство „Хермес”.

Думи из „страниците“ на Хорхе Букай, които за себе си открих: „В началото влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме това, което чувстваме.“ ( „Да се обичаме с отворени очи“) И любимите ми…“ЗНАЙ, ЧЕ И ТОВА ЩЕ МИНЕ.“ („Нека ти разкажа“)