И всяко нещо на мястото си…

„Светът е книга и тези, които не пътуват, четат само една страница от нея“ са думи на св. Августин. Открих ги точно в онова време, през което вече тревожно се чудех как изчезна желанието ми да чета книга след книга, заменено от нова страст – да пътувам от едно място до следващото. В същите тези дни ме осени нова мечта – когато пътувам, да описвам. Без да е задължително да ме четат. И да… мечтите се сбъдват.
Ето как се случи моята… Мечта. С пътуването. Когато получих покана за инфотура „Долината на розите и тракийските царе“, си помислих, че това вече съм го виждала, чела съм го, и ароматът на розите ми е познат. Дето се вика, от онези дъхави рози имаше и на тротоара пред къщата на село, който вървеше по протежение на цялата главна улица и стигаше до кметството. От тях баба правеше сок от рози. Всичко това остана там – в детството ми. Баба, да е жива и здрава, остарява с всяка нова моя година, а аз не се научих да правя такъв сок…
В пътуването, дали сме водени от любопитство, желание за откриване или пък (пре)откриване, винаги има ваканционна нагласа. В моя случай нямаше идея за ваканция, а за бягство, за по-сигурно – в познатото. Първа заблуда. Изобщо не познавам този край. Седем дни в шест града и още толкова селца, едно-две изкачвания и много срещи. В това пътуване открих отколешна моя забравена страст, но не „колекционерска“ (естествено, донесох си магнит от всяка къща, музей и улица)… Говоря за страст в онзи смисъл на откриване и възможности за нови срещи. Непознати. Неочаквани.
Не успях да избягам, но пътешествието из Долината на розите се оказа прекрасно организирано, но също и толкова добре търсено и намерено „изгубване” от моя страна… В него открих какво още не зная за Долината на розите, кога трябва да я разкажем и покажем на децата си, защо Румъния, България и Молдова си приличат и какви са разликите между тях. Научих няколко нови рецепти, срещнах творчеството на нови автори и си спомних историята… Затова откъде започва моята, а и твоята свобода. Изпитах и леко вътрешно неудобство. Мечтаех да бъда пътешественик в чуждото, преди да съм била добър пътешественик у дома…
В това пътуване си починах, бях турист, изследовател, откривател, събирач на информация, мигрирах, поклоних се, избягах и се излекувах. За последното гюловицата върши чудеса. Минералната вода – също. Пътувах много с автобус, също толкова вървях пеша. Не отказах перцовка, научих една-две румънски традиционни рецепти, а също и защо би ми било интересно да прескоча някой ден на 11 км от Кишинев, освен за да срещна новите си приятели. И намерих нещо като „крайбрежен ресторант“ в Мъглиж. „Златна рибка“. Там завърши нашето пътуване. А откъде започна…
Не си спомням да съм била в Казанлък. Значи не съм ходила. Още когато спряхме в центъра на града, се изненадах. Японците ме бяха изпреварили. Туристи от далече, с чадърчета и с огромни фотоапарати, за които сякаш новата година „изгрява“ с празника на розата, бяха тук. За поредна година. Милите, добре че интересът им към българското не надхвърля аромата на розата и млечно-киселата бактерия. Ако знаеха и три думи на български, със сигурност биха разбрали девойката, която в заведение на метри от Казанлъшката гробница четеше здраво конско на неразбиращите я японски туристи. Хората са точни и искат сметките им да бъдат точни. Не са им виновни девойките, които, криви на шефа си, искат бакшиш.. но това е дълъг разказ. И говори лошо за кадрите, не само в туризма.

Фестивалните дни, посветени на розата, които са традиционни, продължават почти през целия юни. Ние имахме късмет престоят ни да съвпадне с кулминацията на празника. Всяка година във Варна участваме семейно в шествието по повод 24 май, но това в Казанлък надмина всичките ми очаквания. В продължение на близо 3 часа през централния булевард преминаха няколко организирани блока – първо училища, после клубове, които представят спортните постижения на града, самодейни състави, творчески трупи, организирани в подкрепа на чужда култура, читалищни групи. Всъщност за историята на празника, която датира от почти век, самодейността в организацията отдавна трябваше да е на нивото на висок професионализъм, но това също е друга тема. В този ден си спомних още една случка от детството си на село – бягам из лозето, а дядо пръска с онази медна пръскачка на гърба. Отново я видях. Един възрастен усмихнат чичо доволно пръскаше публиката с розова вода. Доволно и с размах. През юни целият град ухае на роза. И усещането е някак специално. В Казанлък по това време на годината е грях да носите парфюм. Не ви трябва. Та нали във всеки френски аромат има поне един процент българско розово масло.
Тук трябва да посетите единствения Музей на розата. В сградата са съхранени редица експонати, свързани с производството на роза от цяла България, възстановена е и първата лаборатория за изследване на розово масло, създадена през 1912 г. Един от предметите, които ще забележите, е съд за розово масло, използван за последен път през 1947 г., но ароматът на рози се носел все още от него. „Носел“, а не „носи“, защото последното не можах да проверя… В съседното помещение уредникът даваше рецепта за домашна направа на ликьор от рози.

Ето няколко известни или пък не толкова популярни факти за розобера в България:

Розовото масло съдържа над 300 съставки, 283 от които са идентифицирани.
За 1 кг розово масло са необходими 3,5 тона цвят от роза Дамасцена (с розовия цвят) или 5 тона роза Алба – (с бели цветове).
Основна технология на розоварството до началото на ХХ век са розоварните с малки казанчета – гюлапхани.
През 1935 г. започват да действат 100 частни и кооперативни розоварни инсталации.
Фестивалът на розата датира от 1903 г., а от 1968 г. се избира Кралица на розата.
Розовото масло се съхранява в БНБ, но какво е количеството на резерва не става ясно – запасите, казва уредник в една частна розоварна, били държавна тайна.
Почти във всеки френски парфюм има един процент розово масло. В миналото 1 кг розово масло се е разменял за 2 кг злато.
В случай че имате желание да участвате в розобер, не трябва да сте човек тип „сова”. Брането на розов цвят започва много рано сутрин, когато в цвета има роса. Точно тя съхранява розовото масло и е от съществена важност за извличането на екстракта.
Ликьор от рози може да си направите сами. Но ви трябва най-важната съставка – 40 пъпки от роза Дамасцена. Слагате ги в 2 л вино, където ще престоят, докато цветът на пъпките избелее. След това добавяте 200 мл ракия и 1 кг захар. Съхранявате го в хладилник и отпивате винаги, когато имате нужда от „Наздраве“. Защото розата наистина лекува. Само да не забравите да махнете пъпките…

Какво още да разгледате в Казанлък
Ако сте от хората, които вярват, че всичко около вас е енергия, а някои места са по-енергийни от други, можете да поемете към мегалита Вратата на Слънцето – на 4 км южно от центъра на с. Бузовград. От центъра на Казанлък до с. Бузовград може да отидете с такси. Според някои проучвания това светилище е представлявало древна астрономическа обсерватория за наблюдение на слънцето. Мегалитът при Бузовград е на върха на триъгълник, в който другите два върха са столицата на одрисите Севтополис и могилата Голямата Косматка.
Голямата Косматка, гробницата на Севт III, се намира на 15 минути с автомобил от Казанлък по посока Габрово. Работното време е между 9.00 и 17.00 ч. От ноември до май гробницата се отваря само по заявка за големи групи. Могилата е датирана в V в. пр.н.е. В нея са открити златният венец на владетеля, златна чаша за вино, наколенници и шлем – експонирани са в Историческия музей в Казанлък. Смята се, че тук е погребан основателят на Севтополис – одриският владетел Севт III. Три от находките – фиал, каничка и шлем – са надписани, чете се името Севт. Тези факти дават основание да се смята, че тук е погребан владетелят на Одриското царство.
Гробницата на Севт III е в Долината на тракийските царе, която включва още храмовете и гробниците, открити в могилите Голяма Арсеналка, Шушманец, Хелвеция, Грифони, Светица и Оструша.
До Казанлъшката гробница, датирана от края на IV и началото на III в. пр.н.е., се стига пеша от центъра на града за 15-20 минути. Намира се в парк Тюлбето и е отворена всеки ден от седмицата, но с различно работно време през двата сезона – летен и зимен. Състои се от три помещения: каменно предверие, тухлен коридор и тухлена кръгла гробна камера, завършваща с купол. Тракийската гробница при Казанлък е уникална със своите стенописи в коридора и в гробната камера. Гробницата е открита случайно, от войници през 1944 г., 30 години по-късно, много близо до оригинала, е изградено нейно точно копие в мащаб 1:1, със стенописи точно във вида, в който са и в оригинала. Рисунките, изписани в черно, червено, жълто и бяло, на куполното помещение са забележителни…
Ако след Казанлъшката гробница продължите пешеходния тур и слезете от върха Тюлбето, лесно ще стигнете до Етнографския музей, където можете да отдъхнете с розов сок и сладко от рози, а след това да усетите атмосферата на живота през XVIII век. Съветвам ви да не спирате до тук, а да продължите до храма „Св. Пророк Илия“: простора и светлината му са прекрасно място за покой и потапяне в размисли за вярата…. Построен около 1812 г. и е първият православен храм в Казанлък. За да не се дразнят османлиите, над земята се издигал само покривът му, а във вътрешността миряните слизали по 12 стъпала. С увеличаване на броя на жителите в казанлъшката махала „Кулата” нараствала и необходимостта от разширяване на църквата. Новият строеж бил готов през 1865 г. Тогава църквата имала 5-метров купол с 12 прозореца и почти двуметров железен кръст. В самия край на 1872 г. митрополит Иларион Макариополски осветил наново издигнатия храм. През лятото на 1877 г. църквата била напълно опожарена от турските войски, а смъртта си в нея намерили 200 българи. Погребани са там, където днес чемшир расте във формата на кръст – в градина в църковния двор. Храмът „Св. Пророк Илия“ е граден с общи усилия, днес решетките на прозорците му разказват за началото. А вярата е вечна… и спасителна…
През порта срещу храма, ще влезете в къщата, в която е роден акад. Дечко Узунов. Експозицията от четирите стаи показва творби от различните му творчески периоди. Там е изложен и последният му автопортрет, сякаш говорещ с думите: „В какво вярвам ли? Вярвам в безсмъртието. Животът е онова, което е излязло от сърцето, от чувствителността, от всичко, което е добротата. Това, което си създал, това е твоят живот“.
„Непечената сиенска червена е неудобна за маслената техника. Поема 200-250% масло. Всяка боя, която поема повече от 100 % масло, е недобра за маслената техника“, е записал и оставил на своите ученици проф. Ненко Балкански. В експозиция от 55 творби в неговата родна къща за първи път се запознавам с творчеството му. „Рисувах от малък, но нямах пари да си купя четки и бои. В прогимназията като бях, моят учител Чудомир ми даде своите четки“, разказва сам художникът… думите се пазят в родната му къща. От разказа ще научите, че две години е живял в квартирата на Христо Смирненски, познавал е Йордан Йовков. Картината му, илюстрация на работническо семейство, в която рисува историята на своето, се превръща в успех, за който пише английско списание. Освен че взема златен медал за творбите си, изложени в Париж, освен рисувач, както сам нарича себе си, Ненко Балкански е „нередовен учител и какво ли не съм бил, и метач в София, за да изкарвам хляба си“… Какво ли биха казали за това съвременните изкуствов-Ъ-ди.
Влезте в Музея на Чудомир. Там са събрани и се съхраняват близо 15 хиляди оригинални ръкописа, рисунки, скици, писма, книги и лични вещи на автора и на неговата съпруга. Чудомировите празници са в дните между 25 март и 1 април, но пък музеят е целогодишно отворен. За себе си Чудомир разказва: „Поради това, че раснах в по-будна среда, аз бях един от най-добрите ученици в основното училище, и когато някой от по-горните отделения не си знаеше урока, викаха ме да му го кажа. По правилата на тогавашната педагогика удрях му и един шамар отгоре“… Димитър Чорбаджийски действително е бил отличен ученик. Но само в основното училище, разказват ни по-късно и две от жените, които посрещат туристи в родната къща на автора в с. Турия… Баща му очаквал синът да продължи търговската дейност и отказвал да се съобрази с желанието му да рисува. И докато в първата година Чудомир изкарал отлични оценки по всички изучавани предмети, през следващата отличие имал само по рисуване. След дълги караници с баща си, с 300 лв. в джоба, дадени му от неговия брат и с подкрепата на майка си, пристига в София през 1906 г., явява се на изпит и се записва в Рисувателното училище. Чудомир не е единственият псевдоним на Димитър Чорбаджийски. Карикатури, с които осмива недостатъците на своето общество, публикува и с други псевдоними, сред които са Чуд.Мария В.-ва, АБВГ, Максим Гладний. Думите на Чудомир ми звучат така, сякаш описват битието ни днес… Вижте… годината е 1926-та, а разказът за времето тогава е следният: “Каквато всяка и тазъ година, Ще си прилича съ тазъ, що мина. Стадата стада ще останатъ: Цветътъ на вълната имъ няма, да бъде пречка въ туй голяма. Зелена, синя ли ще става, или ще бъде пепелява… Ще стрижатъ бирници тазъ вълна: Хазната трябва да е пълна!“…
Паметника на свободата на връх Шипка. Да, ще видите изложеното копие на Самарското знаме – първото бойно знаме на Българското опълчение. Ще изкачите 890 стъпала до него, но го направете, дори и да ви вали дъжд. Усещането е различно, изкачвала съм тези стъпала в детските си години, а когато аз самата вече имах малко дете, стигах с колата почти догоре. Бях забравила стълбите към върха на монумента, може би защото винаги съм ги мислила като опасност за малко любопитно дете. Този път преживяването ми беше пълно – в група тичахме нагоре, бързо ги превземахме по две-три, тъй като в плановете ни не фигурираше прогноза за проливен дъжд, навъсени облаци и градушка, които сякаш те натискат… Но когато небето се изчисти, гледката от върха беше поразяваща. Не съм сигурна дали следващия път няма да планирам изкачване в дъждовно време. Точно тази следдъждовна перспектива към с. Шипка, ниско долу, и изкачването без чадъри вероятно ще останат дълго помнено преживяване и за гостите от Румъния и Молдова… От България те си тръгнаха също с рецепта за таратор, с български стихове и с въпрос какво е „Смутитель“. Определението намериха на една от табелките за непослушни ученици в училището на Рада Госпожина, в Сопот, града на Вазов…
Местата, в които спряхме и дълго разглеждахме в пешеходен тур след Казанлък, ме върнаха към спомена за още едно пътуване, което мисля е необходимо на нашите деца в училищна възраст. Докато бях в къщата на Иван Вазов, си помислих, че тук трябва да доведем децата си преди да започнат да четат „Под игото“. Точно по тези места. За да научат какво е иго и какво е да живееш с идеята да си свободен. В къщата на Левски в Карлово, в къщата на Ботев в Калофер, в къщата на Вазов в Сопот всичките чуждестранни гости, с които се запознах в седмицата на това пътуване, не показваха досада. Напротив. Някой пожела да си купи „Под игото“, веднага след беседата за романа, и за неговия автор… но се оказа, че в родната къща-музей на патриарха на българската литература книгата не се продава. Всъщност защо ли? Нали има книжарници… Въпросът дори не е реторичен. Ироничен е… Иначе, когато група посещава ето такива исторически обекти, всеки тихо избира своята част от историята, която да запомни. Дали ще са думите на Левски: „Времето е в нас и ние сме във времето“, дали ще бъде изборът „Свобода или смърт“, извезан на знамето на Ботевата чета, дали ще са 25-те псевдонима на Дякона, или пък образа на Ненчо Пинтията от Вазовия разказ „Хаджи Ахил“, който можете да видите сред Вазовите герои в истински ръст в експозицията на литературните му персонажи от восък… Дали с тревога ще помислите върху думите на Вазов: „Спокойно гледам в бъдещето ази, там моите песни все ще се четат“, съпоставени към признанието на децата ни днес, че „Под игото“ е ужасно много и трудно нещо за четене… Или пък ще си отбележите в календара, че на 5 септември отново можете да поемете към Сопот, защото в местност наблизо ще има конкурс за най-добър мустак, доближаващ се до този на Вазов… Ще ви споделя една тайна – за да го поддържате такъв до септември, ви трябва специална мрежичка и много внимателен сън, без да се въртите… Достатъчен повод за пътуването ви на юг, към родното място на писателя, може да бъде и отбелязването на 120 години от първото самостоятелно издание на романа, който има преводи на над 50 езика. Годишнината ще бъде отбелязана в Сопот. Не си задавам въпроса колко български училища биха помислили да уважат събитието… Такова пътуване роди у мен идеята за повторен семеен „инфотур“, за да може и нашето дете да научи защо „Под игото“ е задължителна книга, не просто като заглавие от списък за лятната ваканция… Нали ги знаете децата днес, все се съмняват в добрите уроци на родителите си. А има и такива, които искат да бъдат наказвани с четене… Да им покажем, че има автори, които са дар за всеки четящ българин.
За Карлово… Този град е извън суетата. Град, в които има и хора, и улици. Но не е град като град… Една улица те води към площад „Васил Левски“, друга носи същото име. Вървиш из стария град – архитектурно-исторически резерват – пропит със спомени за свобода и борбата за нея, снимаш, бавно преминаваш през калдъръма, и прибираш с дузината кадри във фотоапарата и възрожденския дух в сърцето си. И вместо шофьор с опънати нерви да ти изкрещи да се махаш от пътя, ще те попита добра ли е снимката, харесва ли ти градът… Може пък да съм имала щастието да срещна толкова разбрани хора и шофьори, които също се губят във времето…
В старата част на града наистина можете да се изгубите. В едно друго време. Сред 115 къщи, обявени за паметници на културата. Малка част от тях са отворени за посещения, но дори да се разходите из тихите калдаръмени улички, пак ще ви остане страхотно преживяване: дървени порти, стенописи по зидовете, тежки асми и китни чемшири. Освен къщата-музей на Васил Левски ще влезете и в една друга, взела името на зетя, живял в нея – Мазаковата къща. Строена е през 1948 г., по-късно реставрирана, в нея е живяло семейството на Христо Попвасилев – свещеник, учител и сподвижник на Левски. Той открива в своя дом първото девическо училище в Карлово. Обесен е през 1877 г. Наречена е на името на опълченеца Стефан Мазаков, съпруг на дъщерята на Христо Попвасилев – Елена. Днес на втория й етаж е уредна етнографска сбирка: градски облекла и обзавеждане, характерни за по-заможните семейства във възрожденско Карлово.
Препоръчвам ви да не подминавате църквата “Св. Николай”. Намира се срещу Историческия музей. Издигната е през 1847 г., а в летописа й е записано, че при тържествено биене на камбаните ясно се чувало и името на църквата “Све-ти-Ни-ко-лай”…
Някои факти от историята на града. И други за неговата празничност днес…
През XIX в. Карлово е най-големият производител на гайтани в Османската империя. За изплитането им годишно са разходвани близо 344 хиляди кг прежда.
Уханието на карловската роза ще усетите в месеца, в който се организира празникът на розата. Традицията е наложена в първите години на миналия век. Започва с ритуала „Розобер“ – автентичен от миналото танц – хоро в розовите градини край града. Гостите се посрещат с обредни хлябове и китка от рози и здравец.
Гюловата ракия, сладкото от рози и ликьорът са като сувенир и спомен за едно наистина добро пътуване.
Кукерските празници или т.нар. Старчова седмица е непосредствено преди Сирни Заговезни.
Надсвирване с гайда бележи друг празник с традиции през годините – този на карловската дантела – изкуство, което се пази и развива над 100 години.
Ако сте последовател на етно-фолклорния туризъм, в с. Климент е възстановен обичаят „Пеперуда“ за измолване на дъжд.
Ако пък ви се падне горещо време докато сте в Карлово, тръгнете нагоре през градския парк. На километър от центъра, в пешеходна разходка ще стигнете до 15-метров водопад – „Сучурум“, в превод „хвърчаща вода“. Намира се в подножието на Стара планина, над градската водноелектрическа централа.
В пряка, непосредствено до центъра, ще се озовете пред артцентър, в които една дама и един младеж разработват интересни проекти в подкрепа на детското творчество и създават картини и скулптури… От ориз. Имат идея да създадат Музей на ориза, защото както казва вдъхновителката на този проект – Кунка Бакалова – „Който дарява ориз, дарява живот“.
В това пътуване срещнах други 30-тина последователи на туризма и споделеното пътуване. Споделено като емоция, не като места в един автобус. Последното също е вярно. И ако нещо ни събра, това беше споделеното преживяване в училището на Ботьо Петков. В него всички бяхме ученици…
Даскал-Ботьовото училище е в горната част на центъра на Калофер, вляво от паметника на Христо Ботев и непосредствено до Туристическия информационен център, който пък се помещава в сграда във възрожденски стил. Първият му етаж е превърнат в художествена галерия с картини, посветени на града и революционера. Вторият етаж e Музей на просветното дело, в него са възстановени стаи от Взаимното училище от 1839 г. и Класното училище от 1848 г. Учителската стая носи духа на времето, в което образованието е високо ценено. За нея и за даскалските си години там Вазов е ще напише: „Прозорците на голямата учителска стая гледаха над Тунжда… Едната стена заемаше един огромен шкаф, пълен с руски и френски книги. Тая училищна библиотека игра голяма роля в моето развитие. Без нея аз нямаше да бъда нищо“.
На втория етаж на Даскал-Ботьовото училище е възстановена и селската (общинска) стая, в която са се вземали важните решения за бюджета на училището. Взаимната метода се прилага в Калофер близо 30 години, до началото на учебната 1870-1871 г. В училището е имало строга дисциплина и свидетелството забелязваме още на влизане. Над дъската четем „Едно място за всяко нещо и всяко нещо на мястото си“. Това ми харесва много повече от „Който се учи, той ще сполучи…“
За методите на наказание и поощряване в училището на Даскал Ботьо разказват т.нар. черни и бели кавалери. За табелките на гърдите на ученика ми беше известно, но истинско любопитство и отгатване предизвикаха кръглите табелки на дървени стълбове встрани на чиновете. Тези т.нар. „уруглици“ замествали черната дъска и служели за образец. Изобщо като човек, който обича думите, пътуването на юг из страната мога да обобщя накратко така… Обичам местата, в които срещам думи като „въспитание“, „книгопродавница“, „благонравен“, “смутитель“, „безчинен“ или пък „бледословец“. Някои от политическите ни оратори днес заслужават главният помощник по четене да им даде точно по една такава черна кавалера – бледословец. И това е най-малкото, ако не решим да ги върнем на чина, за да се научат да пишат върху пясък само една дума – дълг. Но не им е и там мястото. Дълбоко се съмнявам, че носят и частица от духа на възрожденците ни…
След Шипка, с гледката от върха на монумента, Даскал-Ботьовото училище е втората ни спирка по маршрута, за която ще разказват на своите познати гостите от Румъния и от Молдова. Оставят в дневника на пътуването си и Сопот, като града на 100-те чешми. И макар днес чешмите да са не повече от 40, да вървиш през улици, които пропускат планинската вода през специално изградени вади и да откриваш чешма почти във всяка къща, която не се затваря в канализацията, а тече свободно, е като идея за вълшебен извор. За живот. И гледката над Сопот „съживява“. Пътят до високото с лифта ще ви струва 20 лв. Двупосочно до междинната станция, но си струва…
Ако останете в Калофер, заведете децата си в къщата-музей на Христо Ботев. Унищожена при опожаряването на града през 1877 г., тя е възстановена по спомени на Ботевия брат ген. Кирил Ботев и на калоферци. От 2 юни 1944 г. е отворена за посещения. Чекръкът и шевната машина в дома са оригинални експонати, принадлежали на майката на поета.
Клисура е друго градче, което задължително ще посетите, ако сте в границите на Розовата долина. Кацнало е в клисурата между Стара планина и Средна гора. Тук разказът за Боримечката винаги е актуален. И идва време, в което всеки ще научи, че той е не само герой от романа на Вазов, и че прототипът му – Иван Танков – е истински голям българин, клисурски въстаник и командир на черешовата артилерия. А и не може децата ни да знаят какво е стъклено топче, а да нямат и представа за историята на черешовото. Иначе има риск, дори и след години, порасналото ви дете да бърка черешовото топче с костилка. Срамно ще е… Паметникът на Боримечката се извисява над Клисура, на място, откъдето той гръмогласно известява, че ще бъде даден първият изстрел от черешовото топче и предупреждава клисурци за настъпването на ордите на Тосун бей. Автентично черешово топче е запазено на втория етаж в Историческия музей в Клисура. След като го посетите, ще имате още един печат в книжката със 100-те национални туристически обекта. На първи май всяка година Клисура чества годишнина от Априлската епопея. И ако през май догодина сте там, точно срещу музея е Павурджиевата къща. Тук, през януари 1876 г., Панайот Волов и Георги Бенковски създават Клисурския революционен комитет. Евангелието, върху което са се клели, още се пази в стаята на съзаклятието…
В Клисура е имало 80 розоварни и една от тях е възстановена в Павурджиевата къща. Реално действаща е била до 1920 г. В двора са запазени казани за производство на розово масло. Днес тук е реставрирана една домашна розоварна: ще видите всички съдове за транспортиране и съхранение на розова вода и на розово масло… По време на Априлското въстание и тази къща е опожарена. След Освобождението е възстановена върху запазените основи, от най-малкия син – Петър Павурджиев, едно от 16-те деца в дома на Павурджиеви.
Последната отправна точка в пътуването ни на юг е Павел баня – център на розопроизводството. Горещо ви препоръчвам да посетите дестилерия „Дамасцена“ в района на с. Скобелево. Изключително красиво и уханно място. От тук можете да си тръгнете с красив сувенир – 2 гр чисто розово масо в позлатена миниатюрна кумкума, поставена в дървена кутия. Цената е 90 лв. Кумкума е съд за транспортиране на розово масло. Получава името си преди повече от 300 години по звука, който издава златната течност при пренасянето й – „кум-кум“. Дестилерията е частна и към нея семейството, което я стопанисва, е изградило и инсталация за розопроизводство, наречена „гюлапана”, възстановяваща технологията за добиване на розово масло, позната от преди 350 години…
За Павел баня… Ще започна с описание на града, дадено от собственика на хотела – когото не мога да опиша като модерен домакин, защото посреща гостите си с резачка, косачка за трева или ключове за поставяне на собствеността му под охрана, но пък не отричам, че прояви свойска любезност, обяснявайки ми, че в град като този няма от какво да се страхувам дори и в полунощ – „Ние тук нямаме бездомни кучета, в центъра на България сме, момчетата ни са добри. Големи джентълмени са“ Дето се вика можеш да станеш жертва на комарите. Нищо лошо повече не смея да казвам… Този човек ме изпрати с цяла торба череши и три пъти ме накара да обещая, че ще напиша името на хотела му… Никъде не съм го споменала, нали?!
За да усетя чара на града, се доверих на моя добра приятелка и на един също толкова добър пътешественик… Тя ме посъветва непременно да се потопя в лечебната вода, а той – да се разходя в чудесния парк. Изпълних и двете заръки. Така изпитах силата на водата като съживяващ фактор, след като от ледена минах през слабо минерализирана, за да се озова в каменно басейнче, пълно с 50-градусова силно минерализирана вода. Осведомените по темата ме запознаха с правилото – не повече от минута във всяко корито. Почти както в приказката за златното момиче. Не излязох позлатена. Но доволна. А за парка… Чудесен е. Много зелен, прохладен и добре поддържан. И отвежда до още една красота. Дърворезбата върху бряста – един от символите на курорта. През 2002 г. група граждани на Павел баня подемат инициативата за запазването му като културно наследство.

Не пропускайте с. Габарево. Близо е до Павел баня. Църковният му храм „Св. Вмч. Георги Победоносец“ е от камък, а в историята за неговия градеж е белязано, че на мястото на олтара днес преди е имало малка църква, вкопана в земята. В селото можете да отседнете в Радучевата къща, в която Левски е намирал подслон. Тя също е обявена за паметник на културата. Първият й етаж е реконструиран, като изцяло е запазена местната архитектурна стилистика, и работи като ресторант. На втория етаж са експонирани каракачанският бит и култура.
От 2007 г. в селото организират Празник на черешата. Тук отглеждат букет от сортове – Бигаро моро, Черна старозагорска, Ламберт… В миналото от градините на Габарево са прибирали дневно по 20 тона череши. Днес всички плодове от засадените близо 1000 дръвчета са предвидени предимно за износ – в Италия и Германия. Но в дните на празника – третата седмица на юни –череши има за всеки.
Ще спрем и в Турия, в родната къща на Чудомир. Който е чел „Първият урок“, ще влезе в стаята на учителя и ще си спомни. Учителят на Чудомир – неговият брат Георги.
„Иде мой ред, а аз хем уж не се плаша, хем нещо ме стяга за гърлото. Пристъпям плахо и си мисля: какво ли ще ме мъчи батьо и мене пък?
Той дига глава, усмихва се едва, и веднага пак става сериозен:
— Ела по-наблизо!
Приближавам се и сърцето ми тупа, тупа.
— Как се казваш! — пита строго той.
Аз мълча и го гледам учудено.
Защо ли ме пита? Не знае ли? Подиграва ли се? Нали ми е брат? Нали живеем в една къща?
— Казвай, казвай, че бързам!
Аз пак мълча. Очите ми почват да влажнеят.
Брат ми губи търпение, надига се от стола и повтаря по-рязко:
— Как ти е името?
— Кажи бе, кажи, батьо ти те пита – шушнат ми отстрани. — Кажи, че ще ти откъсне ухото!
— Няма да кажа! – отсичам изведнъж аз.
— Ще кажеш, ще кажеш, защото инак няма да те запиша ученик и ще ходиш да пасеш патките – започва по-кротко брат ми.
„Ех, голяма работа – мисля си, – с това ще ме плашиш.“ Но долната ми устна трепери и се готви за плач.
— Хайде, казвай, че виж колко много чакат още.
— Няма да кажа!
— Защо няма да кажеш?
— Защото… защото… ти знаеш ба – изхълцвам аз и се хуквам към двора.
Като излязох отвън, видях мама, че пере на реката, дожаля ми още повече и надух свободно гайдата, та дано ме чуе. Реката обаче шуми и тя буха ли, буха с бухалката и не поглежда.
Хванах се с две ръце през корема и като си пуснах най-горния регистър, надскочих петолинието с цял чуперек.
Майка ми се сепна, изправи се и като ме забеляза, провикна се:
— Какво ти е бре, майка? Какво ти е бре, сине? Падна ли? Удари ли те някой?…
Аз пищя като приклещен.
Мама прецапва реката, тича към мене и вика още по-силно:
— Герге бе! Гергее! Защо реве детето бе? Какво му е станало?
Брат ми се показва през прозореца, смее се и дума:
— Нищо му няма, нищо! Урока си не знаеше само! Първия урок си не беше научил, затова плаче! ”

Тръгваме си. На север и на изток. Прибираме се у дома. Преди това сме пили. Планинска вода от чешмата на входа на мъглижкия манастир “Св. Николай Чудотворец”. Казано е, че който пие от тая вода, никога няма да ожаднее. В манастира, на един километър северно от града, в склоновете на Стара планина можете и да пренощувате. Мястото е много чисто, първично и недокоснато.
Когато пътувам, запомням не само местата с очарованието и с разказа, които крият, но и с въпросите, които са ми задали. Запомням срещите и хората. Защото всяка дума понякога отваря врата, за която ключът е универсален. В това пътуване срещнах Възкресия. Продаваше свещи в Девическия манастир над Калофер. Много спокойна. Смирена, не примирена. В огъня ние си пожелавахме здраве. А тя пътуване в румънско, ако Бог реши и ако игуменката-майка даде. Когато чу разговора на румънската група, в очите й светна онзи огън, с който горяха нашите свещи. Детските си години помни и разказва. С думи на румънски. Говори за влашко. А аз… За първи път се почувствах прочетена и изпитах ужасно неудобство, макар и от тихото си вътрешно любопитство. Чаках за моята свещ и я гледах. И си мислих как е открила тази обител. Не съм я питала. Поне не на глас. Но тя на глас отговори: „Тук съм от любов. Но не от несподелена, а от вречена.“ Любов. Тази дума не се обяснява. За всеки тя е отделна история. За всички ни… Като Библия. За живота ни на земята.