Копче за сън

Когато снощи, в края на 26 август, писах този текст, не очаквах да се събудя с новина, че него вече го няма сред нас. Физически… Но сякаш е тук. И не само в щастието, което остави в наследство чрез стих.

Дали трябва да променя споделеното в размисъл за една любопитна новина от света и един детски въпрос? Не мисля така. Нали неговият живот ще продължи в моя и в твоя. Защото аз вярвам в хвърчащите хора. А ти?

Днес срещнах една статия за различното родителство в отделните държави. Нямаше как да подмина този текст. Добър приятел, също родител, му беше поставил гриф „ужасно любопитно“. За любопитните само думата „любопитно“ е достатъчно мотивираща. А „ужасно“ вече е предизвикващо. И там прочетох как в Япония не е изключение родител да изпрати 7-годишното си дете да пътува само в метрото, как във Франция вкусът към живота се създава, когато си много малък, с разнообразна храна – от неглиже закуска до деликатеси. А в Аржентина и в Испания децата заспиват след 22.00 ч. поради осъзнатото желание на родителите да споделят семейните разговори и живот. Разбрах, че аз имам минало на аржентинка и една публикация ми го напомни сега. При толкова много критика от приятели и от баби – едните, подредили семейство с немска акуратност, а вторите – с неугасваща вяра в традиционното възпитание – аз продължавам да се радвам на късното заспиване на дъщеря ни. Вечер у нас е най-приказливото време. Не казвам, че винаги е приятно и удобно. Сега ще се учудите как може една толкова обикновена тема за съня, храненето или пътуването на децата по света да свържа с една новина, за която не сме подготвени. Въпреки, че винаги има свършек. Така казва Валери Петров. С… свършек.

Молим се за него. За този мъничък в ръста си и тих човек, с голямата вяра в щастието, доброто и в нас. Нарочно не пиша човека. А НАС. Защото в малките случаи, в които дава интервюта през годините, той говори на нас, така както родител на децата си – с мечта, с оптимизъм, че можем да сме хвърчащи. Хора. И с мъничко притеснение, че може да се страхуваме да полетим.
Елица, запозната с влошеното здраве на Валери Петров от новините, ме попита дали той прилича на Йордан Радичков. Въпросът й малко ме озадачи. Трудно ми стана. Докато тя обаче забрави бързо какво е попитала, аз й припомних, че от списъка с книжки за лятото още не е прочела „Малки жабешки истории“.
Елица спи отдавна. Аз препрочитам стихове на Валери Петров. Други откривам за първи път. Прелистих и „Ние, врабчетата“ на Радичков. Търсих отговор за нея, написан в думите. За себе си имам отдавна личен такъв. Отговор.
Йордан Радичков ни напусна, когато беше на 74 години. 10 години по-късно за него говорим така, сякаш продължава да е сред нас. Жив. Защото живее в някои от нас. Така се случва с всички големи хора, които не обичат да ги обличат във величие, носят житейската мъдрост в душата си, имат силата да променят с думите, да не съветват. Живеят своя живот и не го рекламират шумно. Живеят простичко, защото така е истинско. Да, Ели… Приличат си. Колоси. Човеци-грамади, които, ако знаят как опитваме да се скрием зад тях и да търсим сила единствено в тяхната, ще се уплашат. За нас. Те, мамо, уважават словото и затова понякога дълго мълчат. И пишат. Създаващи творци са. Не сме много различни. Талантът ни дели. Или ни събира. Поет, писател и читател.

И сега, докато чета стихове, усетих колко услужлива е и моята памет. В емоцията за човека избирам в римите на Валери Петров смисъл и за себе си. Бях забравила какво е написал за тези, които искат да летят и да не спират. А уж се броя за летец. От сън да се събудя, това е моята поезия.

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен „Фиат“.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

Преди години отговорих на един друг детски въпрос: „Мамо, това врабче нали е хубаво?“. Това врабче ми се стори познато. Приех го с усещане за неспиращо летене. Елица беше в края на своите 4 детски години. Не й бяхме разказали за „Ние, врабчетата“ и Радичков. Не е приказка за „лека нощ“. Полетът размечтава и събужда. Пазя и днес това врабче, рисувано от четиригодишно. И всеки път, когато го открия сред купищата снимки и рисунки, ме връхлитат само два въпроса: „Колко големи ще бъдат нейните мечти? Ще има ли страх да лети?“.

„Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“ … „Ние, врабчетата“

Днес прочетох много зловредни коментари. Откъде може човек да има тази злост… И все пак щях да се учудя да прочета само пожелания за оздравяване. Не изпитах омерзение към тези, които не разбират живота, и се отказват сами от него като хулят чуждия. Не ми е и жал за тях. Помислих как един толкова крехък във възрастта си човек, с толкова сила и благост на характера, би отговорил на тях. С мълчание – ясно е. И с прошка, сигурна съм. Защото това може само истински силен човек.

Списание 8 през 2011 г. публикува интервю с Валери Петров и в него аз избирам онези моменти, за които живот ще има и утре.
– Г-н Петров, кое ви дава сила да продължавате да пишете?
– Сила? При мен въпросът не се поставя така. Аз просто съм свикнал с писането и не мога да си представя своя живот без него. Нещо ме кара да пиша, носи ми удоволствие, когато го правя, и радост, когато ми се стори, че се е получило нещо нелошо. Разбира се, този, който е стигнал до десетото десетилетие, трябва да внимава в играта.
– Помъдрява ли наистина човек с годините?
– Не съм сигурен. С годините той натрупва опит, но към края пък често започва обратният процес… да не му казвам и на него името. И освен това, от гледна точка на интелекта, хората не са равни при старта. Французите имат една дума: „Когато си красив, то е до време, когато си глупав, е завинаги“. Не става дума за мен, разбира се, но помня, че веднъж, във връзка с някаква случка от миналото, си казах: С кой акъл си го направил? И си отговорих: С твоя си, със същия, с който и сега можеш да направиш не по-малка нова глупост. Но, шегата настрана, както се знае, старият човек винаги има чувството, че може да посъветва младите, да ги научи на нещо, но може би това чувство е измамно, защото те живеят в друг, нов свят, в който той е чужденец. Така или иначе, всичко това не е много важно на практика – въпросните млади изобщо не ни слушат. То е като с пословиците – какво са те, ако не опит на поколенията да предадат уроците, които са получили от живота, на идващите след тях? Опит неуспешен, защото ние научаваме поговорката, дори я цитираме наляво и надясно, но трябва да изпаднем в положението, за което тя говори, та да проумеем, какво ни е казвала.
– Вие сте от малкото хора от вашето поколение, които работят с компютър и интернет. Какво пречи на по-възрастните да свикват с новите технологии?
– Мисля, че ни пречи преди всичко възрастта. Аз също съм само в детската градина на новата грамотност и току викам на помощ внука си, защото седмичният ми труд се е скрил в магическия сандък и не мога да го измъкна от там. Но другото, което ни пречи, навярно е чувството „закога, бе!“, а и убеждението, добито от странични свидетелства, че интернетът не носи добро на хората. Да си призная, и аз съм убеден, че въпреки безспорните удобства, които той предлага, виртуалната връзка между хората, установявана от него, е фиктивна, докато откъсването ни, благодарение на нея, от действителния съсед или познат, е реално и вредоносно. Тази мрежа не ни свързва, а ни улавя и ни откъсва от реалния свят с неговите реални проблеми. Но това е друга, много голяма тема, за която нямаме време, защото би обхванала сериалите, развлекателните програми, „най-добре продаващата се“ литература, трилърите и килърите, и изобщо въздуха, който дишаме.

„… И изобщо въздуха, който дишаме.“ В хубаво време живеем. Може на някой да му звучи нереално, но имаме щастието да бъдем в години, в които въздухът ни е определян и от тези, които дишат смело в живота ни. Човеци, които като отворена врата към света без суетене ни показват пътища. И ни позволяват сами да решим дали да минем оттам. А колко ние самите умеем? Въздухът можем да дишаме. В него можем и да се зареем. Хвърчащите хора, в които вярва Валери Петров.

Има една снимка, която много харесвам. Прекрасен портрет за живота на един безсуетен човек. Тих, благ и изпълнен с вяра. Това е Валери Петров за мен. А го познавам само в негови рими.

Снимката е част от публикацията на Мила Вачева във в. „24 часа“. Целият текст ще намерите тук: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4063392