Мартеница

В очакване съм на онези празници, които свързват детството с ваканциите при баба и дядо. С празниците на тяхното и моето село… Онова село, в което имаше селска фурна и около нея ухаеше на истински хляб, в което сладкарниците бяха две. Сега триочките не са същите. 🙂 Онова село, в което всеки спираше, за да си почине. Понякога, в моменти на лека носталгия, макар да обичам да мечтая за утре, а не да си спомням вчера… Понякога мъничко съжалявам, че Елица все още не е имала моите късни следобеди на люлка от възглавници, не е дърпала резето на портичката, не е имала къща от кашон и в нея – балкон, не е вадила кофа от кладенец, пълна с червена лимонада и не е тичала на воля и боса в люцерната, не е прала в каменно корито и не е шила сама дрехите на своите кукли. Но от всичко най-силно пазя спомена за игра с кокалче на стълбите, които водят от къщата към двора.

Затова днес „открадвам“ по малко от своето време, в което заедно да създаваме празници, особено, когато те са традиция.

В началото на седмицата Елица се върна от училище, леко разочарована. В мисленето за собствените и задължително „спешни“ работни задачи, аз бях забравила мартениците за училищния базар. Уважавам и ценя желанието за създаване на чувство за общност в спомняне на традицията и не само затова с две ръце „прегръщам“ подобна инициатива.  В семейството ни мартеницата е ДАР. Пресукваш вълнени бели и червени конци с твоята обич и енергия за сбъдване на здраве и в наричане за сила. Жив и здрав да си, бял и румен, весел и засмян.

Бях уморена в края на деня, часът беше за вечеря. И си помислих дали има време и за мартеница. Каква беше радостта на другия ден… Мартениците ни бяха пожелани и купени. И на 1-ви март ще бъдат дар. 🙂

И ако сте от онези традиционалисти, които не носят вълнен пуловер, но мислят, че вълненият пресукан конец топли повече, ето нещичко за обичая. Разказаното взех от блог, който чета. Авторът няма да ми се разсърди, нали и той купува вълната за мартеници у дома и разказва на Елица българските обичаи. Може да ги „четете“ в kulinar.blog.bg

Интересна е легендата, записана от Борис Илиев в Лудогорието (При извора на петте пръста, София, 1993, с. 40-42). Тя разказва, че когато кан Аспарух повел своите люде на запад, към далечната земя на Дунав-река, за да ги спаси от нашествията на хазарите, неговата любима сестра, останала в старата Велика България (пленена от хагана), му заръчала: като намери свободна страна, ако в нея текат мед и мляко, да й изпрати чист бял конец, а ако там се лее кръв, да й го изпрати, потопен в нея – да знае тя, че брат й води битки с люти врагове… Аспарух не забравил молбата на сестра си. По лястовичка й изпратил един бял конец – знак, че е намерил щастлива земя за людете си, но и един червен конец – за да разбере тя, че с много кръв я е отвоювал. Когато напролет лястовичката се върнала, донесла на кана дар от сестра му – китка цвете, привързана със същите бяло-червени конци. С късчета такива нишки Аспарух закичил войниците и себе си, изричайки: “Когато потрябва, тези късчета да се съединят в едно цяло, без начало и без край, а нишката, която ни свързва, да не се прекъсва!” Традицията повелява жена да усуква мартеница – именно да усуква, понеже “непревъртен конец не е мартеница”, а усукването трябва да е наляво. Това е дело на майката или бабата в къщата.

В отделни селища бяло-червени конци усукват и момите, като всяка приготвя мартеница за либето си. Към пресуканите конци от вълна или памук някога добавяли още и паричка, желязна халкичка, скилидка сух чесън, синец, някакво мънисто, дряново клонче, черупка от охлюв, косъм от конска опашка… За да предпазват от уроки, от зли очи.По традиция мартеницата се кичи на определено място. Децата си връзват мартеници по пръстите и китките на ръцете, окачват ги на врата си. Жените ги слагат отпред на пазвата или в косите, като на момите са отляво, а на невестите – отдясно. Ергените (неженените мъже) слагат мартеница на малкия пръст на лявата ръка, а женените мъже я крият в чорапа на десния крак. Някъде мъжете се кичат под пояса или на лакътя, под ръкава на ризата.Освен хората, с мартеници се закичват и младите домашни животни – по врата, ушите, рогцата, по копитцата или на опашката. По овошките – на клонките или близо до корена. Мартеница се връзва и на хурката, но да бъде с къделя; на мотовилката – на чатала; на становете – по бърдилата… По покривите и стрехите окачвали червени кърпи – да се ветреят, че да се засмее Баба Марта, да има слънце. Оставяли ги там, а и мартениците носели до Младенци (Св. 40 мъченици Севастийски) – 9 март, или до 25 март (Благовещение). От шията ги сваляли, когато видят за първи път лястовица – да е тънка и гиздава шията, като на лястовица. А от плитките (от косата) ги сваляли, когато видят за първи път змия – и вярвали, че плитките ще са дълги като змията. Наред с това на 1 март изнасяли на двора всички дрехи и завивки, изтърсвали ги – да няма бълхи през лятото. А на огъня през този ден не слагали черно котле, за да няма главня по житата.Тези вярвания са забравени вече и днес можем да ги открием само из записките на етнографите. Не забравяме обаче, дойде ли 1 март, да се накичим с мартеница. Дарявайки с обич и близките си – да им пожелаем здраве и радост: да са бели и червени, весели, засмени!

Честита Баба Марта!