Мълчаливи предания

Love. Не по 14-ти
На 14-ти февруари исках да ти разкажа приказка. Приказка, която съм слушала от дядо си. Приказка, която е живяна наистина, макар и времето да е било старо – от дедите ни, които са виждали самодиви… Приказка, която съм сънувала. И ти си я сънувал, не си знаел, че е самодивска. Приказка, която гледах скоро. Беше на 4-ти февруари. Казва се „Мълчаливи предания“.

„Мълчаливи предания“ по български легенди не е чисто приказна история, защото няма да ви отведе само там, където всичко започва с „Имало едно време…“, ще ви остави и в реалния ни ежедневен вътрешен свят, но с намигване, за нуждата да бъде омагьосан. Историята е вечна. Тя е за любов. Срещат се момък и самодива. Докато я намери, той не спира да върви. Минава през планини и равнини, влиза в гори. Не се губи. Търси. И това е пътят, в който всеки търси онази любов, която ни прави свободни… Така и аз извървях този спектакъл, за да припозная в края собствената си вяра, че в любовта не можеш да притежаваш. Никого. Може да ти бъде отдадена. Актьорите го разказват мълчаливо, а в теб се надига шум, който остава и след спектакъла.

Не съм театрален критик, не съм дори обичайно заподозряна сред публиката. Но обичам точно такъв тип спектакли – силни, въздействащи и честни, смели, различни, провокативни.
Не четох рецензия или анонс. Добър приятел ми разказа, че е мистично преживяване. Не познавам някого, който да не желае да бъде омагьосан. Купих билетите. В 19.00 бях там.
И за да е честно, признавам, че отношението ми към този театър е много лично, защото тук порасна моето дете, а и аз заедно с него. Защото приказките не са само в текста, писан в книгата за лека нощ. Уютно ми е там – в театър, който има сърце.
„Мълчаливи предания“ е истинско преживяване за сетивата ни, които могат да видят, чуят, усетят и пипнат любовта. Не сладникавата и захаросана в бонбони и вино, а дивата любов. Неукротима всеки ден. Като самодива.
Спектакълът е мултижанров. Труден, защото разказва сказание, обговорено с думи, мълчаливо. Невероятен синхрон между звук, картина и актьорска игра. Танцов театър, мултимедиен спектакъл. Има и видео мапинг, който все още рядко се ползва, а в театъра е иновация, превръщаща обикновените неща в зрелище за очите. Има движение: едновременно в актьорска игра и в компютърна анимация. Синтез на модерно и традиционно, на различно и очаквано. Целият е символно определяне на легендата като среда между земно и неземно.

За работата на актьорите в четирите месеца, в които постановката се ражда и расте, режисьорът Боян Иванов разказва, че всички били като обсебени. Попитах първо него:

Изпитание и изкушение, или и някак трудно беше за теб като режисьор да разкажеш легенда, която е фолклорен наратив. Но да го направиш безсловесно…  Първата и основна трудност беше тази, която си поставих сам като препятствие, което да ме мотивира и стимулира в работата над този проект, а именно едно устно предание да се разкаже само чрез образи и движението на телата, но без пантомима, без илюстрация на взаимоотношения. По-внимателните зрители сигурно са забелязали, че актьорите не изразяват емоциите на героите с лицата си, няма психология и няма „разказване“ в традиционния театрален смисъл. Разказът е „преведен“ на езика на оживелите изображения, които исках да са максимално ясни, но лаконични. Някои от образите търсихме наистина много дълго, докато ги сведем до знак. Например как самодивата ражда дете на похитителя си. Или как и не на последно място къде той е държал самодивската й премяна преди да й я върне. В този смисъл извличането на всеки образ, отдалечаването му от бита и концентрирането му до символика беше действително и изпитание и изкушение.

Самодивата – повече дива или повече красива е… По принцип и двете качества привличат, но моят избор пада върху дивото. Красотата е сбор от линии на лицето, подчинени на златното сечение. За самодивата в това предание мисля, че е по-важно да бъде пожелана, а не харесана, което, разбира се, предполага привлекателност. Но проблемът, който ме вълнува, е какво тя изгубва, когато селото я опитомява и как това я превръща в нежелана. Външният вид е константа, той не играе роля в развитието на образа.

Твоята лична тема, преживяна в и със спектакъла. Любов ли е… Любовта е лесната част, трудното е поддържането й, подобно на градина и тя изисква постоянни грижи, въображение, отдаденост и търпение, за да й се радваш колкото може по-дълго, ако я харесваш или да я изоставиш, ако не можеш да се справиш с нея. Много силно впечатление ми направи в повечето предания за самодиви липсата на традиционен морал. Всички истории завършват с това, че самодивите напускат селото, мъжете си, семействата си, децата си, без да се замислят. Т.е. ако една жена предпочете самостоятелния живот извън обществото, тя може да бъде обяснена единствено като самодива. Тук бих направил само едно малко уточнение – самодиви в митологията са жените, които са напуснали семействата си и живеят в гората, младите момичета, които са избрали този начин на живот са самовили. Едната дума обаче се е наложила по-широко и е иззела значението на другата.

Сънуваш ли приказки и да са митични… Това ми припомни нещо, което бях забравил. Още в самото начало, когато се готвех за това представление и четях интензивно българска митология, сънувах финала на представлението – връщането на самодивата в блатото, сънувах как зъбите й леко тракат от студ, един по-скоро мрачен и суров образ, а не идеализирана природа, в която тя се завръща. Значи, за да жертва уюта на дома и сигурността на покрива над главата, трябва да има много могъща причина. Такъв момент в преданието няма, но този образ толкова ме беше обсебил, че дори ходихме на Камчия един цял ден да търсим и снимаме подобна върба до брега, под която после да монтираме как нашата самодива се потапя до шия. Актрисата после щяхме да снимаме в басейн. Разбира се, визуалната концепция впоследствие много се промени и не ползвахме нито един от предварително сниманите кадри, но образът от съня ми остана в представлението.

Да си свободен в любовта, трудно ли е… Трудно е да си свободен в каквото и да е. А и свободата има цена, в това е и патосът на представлението „Мълчаливи предания“. В такива случаи обичам да казвам „Човек не може да има всичко“ и било по интуиция, било рационално, взимаме решенията си какво да пожертваме.

В какво се превраща една „укротена“ самодива… За тези, които искат да узнаят, заповядайте да гледате нашето представление „Мълчаливи предания“.

„Мълчаливи предания“ е четвърти проект в съвместната работа на режисьора Боян Иванов със сценографа Свила Величкова и хореографа Татяна Соколова заедно с трупата на Държавен куклен театър — Варна. Ще гледате актьорската игра на Евгения Василева, Стоян Стоянов, Веселина Калчева, Боян Стоянов, Росен Радев, Екатерина Василева, Диана Цолевска и Вера Стойкова. Видео средата и компютърната анимация са дело на Тодор Тодоров. Изборът на музика добавя усещането за извънреално, защото звукът ни отнася отвъд обикновеното. Изключително красива мелодия. Откривам българската уърлд мюзик група „IRFAN“ за първи път с билета си за постановката. А има и варненска следа, защото вокалистката Деница Серафимова е от Варна. Ангажирането на „IRFAN“ идва след като Вера Стойкова – директор на Куклен театър — Варна, слуша музиката им, с която е озвучена епохата на владетелите от Второто българско царство в Музея със скулптурни фигури във Велико Търново. А тук, в „Мълчаливи предания“, музиката сякаш говори наместо отсъстващия разказвач и то с онази музикална словестност, адекватна на „възрастта“ на историята.

Един момък успява да открадне дрехата на своята самодива – булото ѝ, т.нар. сянка и я превръща в обикновена жена. Покорява я. В легендите, които времето разказва, „съблечена“ самодивата минава през венчило, ражда, но не става домакиня или добра майка. Тя използва всяка възможност да си върне откраднатата свобода. „Мълчаливи предания“ следва този разказ, но в края не самодивата търси пътя за връщане към своя свят, а съпругът ѝ сам я връща към нейното минало, което може да бъде само вечното ѝ настояще – волно и безгрижно.

Самодивите са неземно красиви, вечно млади девойки, с тънка снага („самодивска“), дълги руси коси и с поглед, който омайва. Така видях и нея. Евгения Василева не само носи самодивска премяна, а облече ролята в истина и въздействащо сценично присъствие.

Жени, колко истински могат да бъдат легендите… Легендите са една красива, възвишена и толкова желана фантазия, че на моменти изглежда напълно достижима и реална. Хората имат нужда от тях, за да могат да „летят“ и да вярват в невъзможното.
А да бъдеш самодива… Бих искала и съм щастлива, че за един ден ми се случва. След всяко представление на „Мълчаливи предания“, благодаря на съдбата за този шанс.
Самодивата – повече дива или повече красива е… Самодивата е най-вече дива, но с толкова силна женственост и магнетичност, че всеки мъж би искал да е нейна плячка.
Твоята тема, преживяна с участието ти. Само любов ли е… Е, тук ме хвана на тясно. Не мога да го разкажа, защото е много лично като преживяване и усещане. Зрителите са проницателни и мисля, че могат да ме разгадаят.
Сънуваш ли приказки, обговарящи древните митове… Сънувам често , че летя. Сънувам и сбъднати мечти, които понякога даже са твърде фантастични. И тези сбъднати сънища на моите мечти ме зареждат толкова силно и за дълго време напред ми дават вяра, че един ден ще се случат тук, в реалността. А митични приказки – за хубаво или лошо – не сънувам.
Трудно ли е да си свободен в любовта… Вероятно е трудно, но аз се радвам на съпруг, който първо е най-добрият ми приятел и после е във всички останали роли, които ни се случват в живота. С него се чувствам свободна да бъда себе си и по никакъв начин не усещам ограничения. Мисля, че свободата в любовта е това, което преживяваме като доверие. Затова и има много силни и истински връзки. Така аз преживявам любовта.

Момъкът в „Мълчаливи предания“ среща самодива в най-отдалечената гъста гора. Вижда я да танцува боса вълшебно хоро на самодивското хорище. Как актьорът Стоян Стоянов, момъкът в „Мълчаливи предания“, вижда посланията в тази среща:

 

Колко истина може да носят легендите… В проценти е трудно, но за мен само истините оцеляват във времето. Легендите са просъществували и във вярата на хората. Вярваме в чудното, магичното, мистичното.

Дали самодиви живеят и днес… Сигурно, но малцина са тези, които имат очи да ги видят. А и днес други диви шестват.

Самодивата – повече дива или повече красива е… Повече свободна
Твоята тема, преживяна с участието ти в този спектакъл. Любов ли е… Да, но това са и последствията от изборите, които правим. Желанието не да имаме, а да искаме да притежаваме някого.
Сънуваш ли приказки и да са митични… Сънувам глупости (големи). Опитвам да създавам приказка и да живея в нея с хората до мен.
Да си свободен в любовта, дали е трудност… Ако си щастлив с тази любов, не е никак трудно. Любовта и свободата са две ръце, хванати заедно.
Укротява ли се самодива… Укротява се, но вече не е самодива. Остава само споменът, че си я срещнал.

„Мълчаливи предания“ ще гледате на един дъх. Няма да имате време да мислите защо например самодиви играят с луната, когато това правят мамниците – бродници, които голи играят на брод и подмамват луната да слезе като крава. Вземат млякото като най-силна магия и така подмамват чуждото плодородие. „Мълчаливи предания“ ни оставя безмълвни. Гласа си чувах тихо и мислех как ли завършва този спектакъл отвъд видяния финал. Дали след като й връща свободата, тя се побратимява с момъка и му става покровителка в живота… В легендите е така. В легендите самодивите се побратимяват с тези, които им правят добрина.

Държавен куклен театър – Варна с постановката „Мълчаливи предания“ е с номинация за награда „Икар“ в категория „Куклен спектакъл“. Тя вече има своето признание в гилдията. Знаете през 2014 г., дни след премиерата, спектакълът, режисиран от Боян Иванов, получи осем от наградите във Фестивала за куклено изкуство „Златен делфин“.

За работата, продължила четири месеца, директорът на театъра – Вера Стойкова, споделя:
Това е четвъртата ни работа с Боян Иванов. Първият проект „Боливуд“ беше през 2010 г. После дойде „Девет и нещо“, „Лека походка и други опити“ по Ханох Левин, с който ни предстои турне в Израел през ноември тази година. Както ти сподели усещането си за Боян, без да го познаваш лично, като обикновен човек, но сякаш неземен в творчеството си, да… Той е недосегаем от бита. Отдавна имахме желание да направим „Мълчаливи предания“. За спектакъл по български легенди мечтая още от 2002 г. Тогава бях в Ирландия с трупата на кукления театър, на турне в страна, пропита от истории за елфи и леприкорни. Помислих си – каква богата митология и какви прекрасни легенди имаме, а как само дълбоко сме ги закопали. Точно това дължим – да разказваме и съхраняваме легендите си живи. Е, тази година бяхме готови да поставим разказ за невъзможната любов между обикновен момък и самодива. Когато започнахме да я мислим, и двамата с Боян бяхме сигурни, че няма да е старомодно и архаично. Каква е моята тема в този спектакъл… Любов е. Тема е за хората, които не престават да търсят повече. Тема за свободата, защото е много трудно днес да бъдеш свободен, а да си такъв в любовта май е най-трудно.

Боян Стоянов и Евгения Василева ме срещнаха с директора на Куклен театър – Варна, връща началото режисьорът Боян Иванов и добавя още… Те ми дадоха импулс за тази инициатива и когато се запознах с Вера, харесването беше взаимно. Много харесахме начина, по който мислим работата си. Взехме и решение: обещахме си, че има смисъл да работим в този екип, ако правим нещо ново и това ново е по-различно от миналото. И ако е негово следващо стъпало. Сега заедно подготвяме пети съвместен проект, но за него още е рано да говорим.

А аз… Аз оставям приказката без финал. Допишете я. Свободно. С истина. С доверие. И без да спирате по пътя.