СоцАрт: От 9-ти до 10-ти

10 ноември… Свободни ли сме? Приехме ли различния до себе си? Докъде стигна правото ни на избор и колко реално е то? И какъв избор? Дали новата номенклатура е различна от старата? На какво учи училището? Ще ни остави ли здрави здравеопазването? Колко кураж имаме за бъдещето? И да е общо!
На 6 ноември бях в Брезник. Как стигнах до там е една много дълга история – любопитна, но няма да я споделям сега. Ще разказвам местата и хората.
Спирам до читалище „Просвещение 1870“ на пл. „9-ти септември“ в гр. Брезник. Влизам и застивам. Не съм очаквала така силно да усетя духа на едно време, което непрекъснато анализираме. Запознавам се с Божидар Пантев. В строителството на читалището той участва в годините на войнишката си служба и остава свързан с тази институция и след това. Другите казват за него, че живее там. Живее в смисъла „живее в работата си, не просто с нея“. В различните години подрежда сцени за чествания и тържества. От доста време е „събирал“ и новата изложба в спомени чрез оригинали от онези 45 години.
Когато ме поканиха с думите: „В 17.00 откриваме един соцарт проект, заповядай…“, макар и близо до днешната дата, не очаквах всичко да е толкова буквално. В изложбата „От 9-ти до 10-ти…“ не видях нещо, което да не съм виждала. Времената са различни, но интерпретацията им понякога обърква в общото усещане за преживяно. Въпрос на критичност.
Поздравителни писма чета до днес. Никъде не е написано, че трябва да сме лицемерно покланящи се на някого, но е факт. Мнозина го правят свободно и без насилие над духа. Разхождам се в залата на читалището в Брезник и виждам на едно бюро с годините на соца подредени тогавашните „първи“. Днес първите са други… И пак има хора, които обичат да си ги редят на „къс поглед“ разстояние. Автографите правят дните пълни. Видях снимка с лозунг „Добре помисли и тогава бюлетината в плика ти пусни“. В онова време на бутафорен избор какво да му мислиш… Днес имаме избор, но не четем програми. Знаем, че могат да ни излъжат, защото сме готови да им дадем това право. Значи продължаваме пропагандно да вярваме. Преместих се и останах да чета някогашната статистика. Годината е 1980-та. Човек средно е консумирал 62 кг. млечни продукти, 98 кг. плодове и зеленчуци, 198 кг. месо. Всички са били гастрономи. Пет години по-късно потреблението расте средно с 10 до 20 кг. при различните продукти. Остава въпросът как така точно са го изчислявали. Всички цифри ми бяха интересни с идеята за нивото на пропагандата. Но не само тогава, а и днес. Не виждам почти никаква разлика в това да ме лъжат колко добре живее някой, защото може да си позволи повече пържоли и в същото време колко здравословно се храни друг, защото фирмите се надпреварват за сертификат „Стара планина“.
Дали преходът ни е толкова сбъркан, защото вече 25 години не можем да се справим с миналото си. И все така трудно 25 години се чудим дали да имаме или да бъдем? С промените стана по-сложно. Изборът „да имам“ или „да бъда“ донесе и нов – „какво да имам“ и „какво да бъда“? И за двете се иска да си отговорен. И свободен. Аз имам своя отговор. Избрах да БЪДА, а другото се губи. Някъде и някога… И не заради това! Имах своето социалистическо детство в семейството на родители, които помня в онези години с панталони чарлстон и с рок музика. У дома. Там, където видях и запомних свободата като отговорност и като липса на страх.
И понеже един от най-хубавите ми работни спомени в радиото бе времето, в което на светло излезе проектът „Аз живях социализма“ на Диана Иванова, Калин Манолов, Румен Петров и Георги Господинов, ще споделя една от стотиците разказани лични истории. Преди 10 години. Тази история на лекарка от с. Търнава влезе и в първото издание на книгата „Аз живях социализма“.
„Ние сме три сестри.
Най-голямата е Борба.
Средната е Победа.
Най-малката е Вяра.
Родени през социализма.
Ужасно си личи.“
Другите истории са моите, и твоите: за дъвка идеал; за лимонада в стъклени шишета; за шоколадово яйце от Кореком-а; за дънките, носени тайно; за пазарската мрежа вместо найлонова торбичка; за ключ на връзка през врата или под изтривалка; за липсата на страх в тъмното. Или за ужаса, живян в тъмното от тези, които искаха да живеят свободно и да го изкрещят на глас.

Специално за този кадър в роля влиза Пейчо Панов, секретар на читалището в Брезник

            

 

                      

Божидар Пантев разказва за знамената, работещите предприятия и манифестирането на труда

 

 

 

        

      

Божидар Пантев е колекционер. Не отрича миналото, защото се е случвало. Покани ме някога да видя изложбата на всички над 1000 вестника, които днес има в архива. Интересът му е основно към първия брой на всяко едно печатно издание, излизало у нас. Пази и изборните послания от времена на минали и сегашни избори и последната снимка е мъничка част от всичко събрано.