Там времето е свило гнездо

Преди дни изпратих на приятелка откъс от една книга, която ме запозна със западните диалекти. В две от думите на този „мъчен“ говор бях изгубила смисъла…Трябваше ми помощ. И разчитане. Сякаш усетих какво казват, защото думите сами по себе си са интуиция. Говорят… и пак е тихо. Приятелката ми е етнолог, разбира характера на всяка дума, с която фолклорният език „общува“. Тя ме разбра. Върна ми отговор: „Този език е друг. Той има собствен живот.“
„Този език“ е на старите хора, които срещаме високо в планината или пред магазина в село, в което са останали по-малко от десетина души, а църквата отдавна е самотна. Отварят я за опело. Кръщенетата са в града.
От хората съм, които обичат непознатите думи. Наши са, български са, а непознати. И тогава разбирам колко още ще уча в тези граници, за да позная душата на всеки край, в който спирам понякога само, за да напълня бутилка със студена планинска вода. Всеки път обещавам да се върна. Не го правя винаги.
Преди месец бях в Шоплука. Ще се върна. Харесвам думите на този край. Хората – също. Търсих една история. Спрях в едно селце, в което нямаше магазин, но намерих стара кола с малка каросерия – нещо като мобилен магазин с боза, хляб и мляко. Купих си боза. Върнах се в десетата си година, когато строях сцена и декори за първото си представление на село. Имаше завеси, окачени на едно дърво. И баби на две пейки. Баби с внуци артисти…
Когато бях дете, дядо ми казваше: „Ела, да одим на брего и да ти хванем паяк. По-хубаво от барабинец е…“ На мравката й викам мравка. Барабинец дядо я наричаше. Това си е неговата дума, която създаваше моя история. Старите хора от пейката на село вече ги няма. Изпратили сме ги… заедно с техните думи. В църквата, която също е затворена.
Години след това преоткрих страстта да събирам непознати стари думи, които споделят историята на една етнографска област. Затова ще продължа пътуването на запад. Вече знам, че „арън“ е добър, че „байдури“ е онзи, който нищо не работи, защото работа не му се лови. Видях жена да „друля“ (да пере). Разврътотина – разпасаник, не е да не съм срещала във Варна… От път се върнах с нов разговорник, звънлив като мелодия и с топлина като огъня на селска печка. Благ език.

Ето и някои други „открития“, които ми станаха известни, докато изкачвах стълбите към втория етаж на един музей, в който останах. Музеят в Брезник, намерил временно своя дом в сградата на старото класно училище.

„Музеят е място, където времето свива гнездо“, казва ми Симеон Мильов – директор на Общинския историческия музей в Брезник. Споделя думите си тихо, сякаш за да не събудим времето. Дедо Симо, както г-н Мильов позволи да го наричам, е от онези изкусни разказвачи, чиито думи събираш като богатство. Той самият е от този край и всяка буква от неговия разказ напомня, че там където е родът, оттам започва твоята истина.

Тази часовникова кутия, в която времето свива гнездо, задава посланието и на участието на Музея в Брезник в миналогодишното издание на Нощта на музеите 

Граово е част от Шоплука. Етнографска сбирка е събрала дарени вещи – спомени за бита на Брезнишко и Пернишко. „Ако Шоплукът е гърне с мляко, Граовско е каймакът отгоре“, започва разказът. От дедо Симо зная вече, че в този край – на запад от София – всяко село има свое хоро. С една мелодия се свири, но с различна стъпка се води и играе.
Музеят в Брезник пази много старини. Основан е като читалищна музейна сбирка на революционното движение през 1958 г. От 2012 г. е Общински исторически музей. Всички експонати са дарени. Всеки е дал нещо от своя свят, за да разкаже общия на Граово.
Ще видите съдове от прочутата бусинска керамика – най-старата грънчарска школа у нас. 100 глинени съда: от капан за комин до тръби за вода – от небето до земята, все глинено е. Погледа ми спря малък съд. Оканиче било. С него на сватба те канят. И не с вода. 

Сред облеклото на граовци е изложена малката червена конусовидна шапчица. Нарича се каица и са я носили всички жени в детеродна възраст. Когато момата за женене стане невеста и роди, вече може да я носи. Характерни за района са литаците, а женско менте снахата е подарявала на свекървата. Ментето в мъжката носия задължително е бяло.
С подница и връшник в старо време изпичали баниците и хляба. Слагали тестото в подницата, захлупвали я с връшника, а отгоре покривали с жарава. Когато жарта станела на пепел, хлябът бил готов.
В Брезнишко и Пернишко ако имаш билкар за приятел, значи си благословен. Чай ще пиеш от близо 100-тина билки. По-точно 77,5 са билките в този край, като половинката до 80 знаят само най-добрите билкари…

Подница и връшник

Женско менте – дар за свекървата

 

Каица

От 1907 г. Брезник е известен със своята желязна вода, която има златен медал от Лондонското изложение през същата година. Полезна е за анемия и срещу левкемия, правени са опити да бъде бутилирана и да се изнася… Водата идва от старите римски галерии за добив на желязо и злато от бърдото над Брезник. Бърдото за брезничани е като Витоша за столичани.

И още един факт. Брезничанин, който през XIX век шиел кожуси, е участвал през 1893 г. в изложението в Чикаго – същото, до което и Алеко пътува.
Когато тръгнете на запад и излезете от София, спрете в Брезник. Там времето не е спряло, то просто не бърза за никъде. Автентично е!

Показвам и малко от снимките, въпреки че качеството не е най-доброто, което съм постигала. Пропуснах да снимам дедо Симо. Желая ви да го срещнете през Новата година. Ще го познаете. Има благ глас и със сърце разказва историите на своя край. А ние се учим да виждаме във всяко място нашата обща приказка. Както е казано…“Добротата в думите поражда доверие. Добротата в даването създава любов“.

Скулптурата пред Общинския историческия музей в Брезник разказва легендата за Любаш. Любаш/Любов/Стоян и Люба

Връх Любаш е най-високият връх (1398 м) в едноименната планина в Западна България. Носи легенда, според която в едно от околните на върха села живяла прочута хубавица. Името й било Люба. Привлечени от красотата й, турците поискали да я отвлекат. Нейният любим, Стоян, я взел в обятията си и двамата заедно побягнали към най-високия връх на Любаш планина. Цяла нощ вървяли и преди да стигнат до горе, Люба изгубила силите си. Когато чули конски тропот, Стоян взел на ръце красивата девойка и продължил към върха. Там обаче паднал. Успял само да прошепне: „Любо, дай вода!”. Люба си спомнила, че от другата страна има извор и побягнала към него. Нямало с какво да пренесе водата, затова напълнила цървула си. По пътя си нагоре видяла овчарче, което й казало, че Стоян умира и водата няма да трябва. Тя я изсипала и продължила към любимия си. На върха той отворил очи и отново в шепот поискал: „Любо, дай вода!” Втурнала се отново девойката надолу, напълнила втория цървул и с последни сили се върнала на върха, където обаче открила Стоян угаснал. Строполила се Люба без живот до своя Стоян. Където се изсипала водата, по-късно се появил извор с вода, бистра като сълза.

Няколко са легендите за Любаш. Всички разкриват светове към една вселена. Нарича се Любов.