Тя е Кристина Морган и от нея има какво да научим
Допадна ми „вътрешният свят“ на Кристина, преди още да я познавам лично. Първо влязох в пекарната й, после опитах нейната емпанада. Наблюдавах я, слушах как говори на български с клиентите си, впечатли ме очарователният й акцент. Сякаш за първи път чувах езика ни в цялата му благозвучност. Кристина говори български с прости думи. Благодарение на нея осъзнах как излишно усложняваме живота, може би преживявайки го със сложните думи, които използваме. Кристина всъщност е Мария-Кристина Морган. Преди пет години живее в градче на 30 минути с автомобил от Ла Коруня. Водещ е на радиопредаване, насочено към младежките ценности и политики; реализира връзките между медии и една неправителствена организация в Испания. Има по-малък брат, а традицията й в пекарството е свързана с житейски факт – майка й работи в пекарна. Не вижда връзка между двете, свързва настоящето си в пекарна „Мапаче“ с детството си, когато често играе с тесто. Днес този спомен за детските години и за приятелка, която дава името на нейната пекарна, я свързва с Варна. Тук е от четири години. Имала е избор да остане в други градове на Европа, но у нас я води желанието да научи повече за хората в България. Знаела е нещо за градовете ни, но я вълнуват разказите за нас. Когато я попитах какъв е нейният разказ за българите, много кратко сподели: Топлина. Представям ви Кристина. Искрена, непринудена в нейната младежка мъдрост, в която опитът идва не година след година, а е способността да преминаваш по пътя си като откривател. И изследовател. Тя го прави с любопитство, приемане и разбиране. Справя се във всяка ситуация. Няма предсказания, няма съжаление… Има движение.
Кристина ще срещнете в нейното Cafe&Bakery „Mapache“ на ул. „Иларион Макариополски“ № 2 във Варна. В момента там е ЧАЕН ДЕКЕМВРИ…
В Сантяго де Компостела, където Кристина учи и живее 6 години
Тук си четвърта година. Когато ти е трудно или се чувстваш сама, тъгуваш ли… Сама?! Не знам какво означава да си сам. Брат ми и родителите ми не са идвали тук, ако това означава да бъда сама. Майка работи в пекарна и много съжалява, че не може да ми помага тук във Варна. В „Мапаче“. В началото беше толкова скептична, но сега, когато знае че това ми носи щастие и виждам смисъл, тя е спокойна. Спокойна за мен. А иначе отдалече, тя – там, аз – тук… Милата, мисли че седя в ъгъла и плача на леглото. Така си представя нещата. Всички майки сигурно са такива, виждат по-тъжната картинка и си казват: „Горкичката ми… Тя е сама там“. А аз нито съм сама, нито пък плача. Не правя така. Нямам време да плача, а и оказва се и за това трябва доста енергия. Да плачеш. Защо да не използвам тази енергия за друго? Имам енергия да карам колело или да се разхождам в Морската градина, да ям хубава храна. Не, не освобождавам енергията си, за да плача. А и в края на деня, когато затворя пекарната, имам време да се прибера, да легна и да поспя, защото утре пак ще ставам в 6:00. „Хайде, Кристина! Заспивай и поспи!“ Пробвай го, действа. Сън вместо тъга.
Знаеш ли, че нашата история обикновено започва още преди да се родим, когато родителите ни изберат името ни, което пък е или на баба, или на дядо. Твоето име как започва твоя разказ за живота… О, моето име ме научи на един от първите ми уроци в детските години. Урокът: „Кристина, свиквай…“ Казвам се Мария-Кристина. В онова време, на моето раждане, в Испания са много популярни мексиканските сериали, нещо като турските сега тук, в България. И в тези сериали всички са Мария-Кристина или Хосе-Игнасио Еурелио… Изборът на името ми е повлиян от сериалите. По-близка съм с Кристина. В мен двете – Мария и Кристина – са различни. Има и една песен за една кралица Мария-Кристина, регент в Испания в годините, когато Куба се бори за своята независимост. Когато бях малка, в училище, учителят минаваше през всички имена… Стигнеше ли до моето име в дневника, целият клас започваше да пее тази песен… За Мария-Кристина, която иска да бъде кралица на всички. Голям ужас преживявах. И тогава се научих, че трябва да свикна. Днес същата песен ме усмихва.
Как те усещат хората, които идват в пекарната? Това място прилича на теб… Изчистено и в същото време в цвят. Има твоето сърце… Как ме усещат… Сигурна съм, че ме мислят за странна птица. Мислят си какво прави тази испанка тук, пече някакви емпанади. Те мислят, че в Испания е много по-хубаво, а аз, докато пека всички бисквити, мисля колко ми е приятно да живея в България с това, което имам. Не е много – приятели, езика им, пекарна. В началото имахме пекарната с моето гадже. Българин. Сега аз съм Кристина с пекарна и без гадже (усмихва се). Знаеш ли колко е хубаво вратата да се отвори и да влезе човек, който буквално променя мястото? Осветява го. Това е онзи, който може да се усмихва въпреки всички трудности вътре в себе си. Всеки ден си струва да правим това – да се усмихваме истински, ако с усмивка можем да направим нечий друг живот по-лесен.
Със сдружение ОЦОСУР в събитие за здравословна храна преди откриването на пекарната
Как правиш по-лесен живота на другите… Давам им храната, която правя не просто с ръцете си, а с добрата си мисъл. Вярвам, че тази енергия се предава. Е, понякога се случва да мисля: „О, Боже! Няма да успея да отворя навреме. Закъснявам“. Иска ми се да мога да опитам всяко нещо, което правя, но не успявам. А и иначе сигурно бих била доста по-тежка. Винаги обаче слагам нещо различно – имам предвид подправка. Така всеки ден е нов извор в избора на различна подправка.
Подправките да не са свързани с настроението ти… Да! Канелата ми е любима. Когато съм балансирана, ползвам канела. Когато съм дебалансирана, прекалавям с канелата. Ползвам и пипер, когато съм по-еджи… малко хаотична и леко напрегната. Тогава обичам подправките със силен вкус.
Мапаче… Защо… Защото е енот на испански. Аз съм енот на испански. Това е емоция и сравнение, което отново е свързано с детството и една моя приятелка. Тя ме нарича енот, когато съм уморена. Тогава ми се появяват тъмните кръгове под тъмните очи и на тази светла кожа… Да, мапаче. Не съм виждала енот на живо, но ми е много симпатичен. Тази моя приятелка беше два пъти в България и е гостувала в пекарната, чието име е посветено на нашата 17-та година от тийнейджърството.
Гостите ти признават, че обичат твоята емпанада… Емпанадата е не само традиционно испанско ястие. Тя е като българската баница. Разликата е, че емпанада има в Аржентина, Уругвай и на други места, където е популярна испанската култура. Не съм се научила да меся от баба или пък от мама. Обичам да работя с ръцете си. Преди пет години не съм си и помисляла, че днес ще правя емпанади, които и ти ще харесваш. Дори не съм знаела, че ще ме питаш дали тъгувам… Въпросите ти много ми харесват. Няма ги „Защо дойде?“, „Кога тръгваш?“, „Трудно ли е тук за една испанка?“, „По-хубаво ли е там?“ И ти благодаря.
Преди пет години… Сама постави това време в миналото. Къде си мислеше, че ще бъдеш днес… Не в България с пекарна. Обичах работата си в неправителствения сектор. В Галисия, близо до Португалия, работих с жени емигранти. Жени, всяка със своя нелека история. Не знаех езика им, но ги разбирах. Наистина много уроци научих от техните ситуации. Различни истории на хора без документи. Много е важно да променим своите предразсъдъци в мисленето като стереотип за ролята на жената в обществото. Важно е да бъдем критични и да не приемаме като нормална една ситуация, само защото не е нашата лична.
Как избра България? Преди да останеш, да дойдеш тук… Една година бях студентка в Прага по програма „Еразъм“. Изучавах комуникации. Междувременно пътувах в Германия, Франция, Италия, Англия. В България дойдох, защото имах желание да науча повече от информацията, която документалните филми разказваха за живота на испанци в София. Знаех къде е страната ви на картата и коя е столицата, но имах желание да опозная и хората. Днес, след четири години, се чувствам половин българка и половин испанка. Понякога в разговора с майка, се усещам как й говоря ту на испански, ту на български и е доста смешно. Не знаеш ли езика, не можеш да разбереш хората, а това ме лишава от свързването. Общуването е свързване. Същността на комуникацията е да имаш знанието за традициите, културата и характера на едно общество.
Първите български думи, които научи… Здрасти, благодаря и айляк.
Къде търсиш любовта… В малките неща. В срещата с приятели, в разговора с хората.
В края на януари „Мапаче“ отбелязва година от момента, в който омеси първите сладки тук… Да! Хубава година е, не винаги е лесно, но тогава си припомням, че усещането ми към тази малка пекарна е като към мое дете. Не искам да изоставям това дете.
Къде ще бъдеш след година… Тук. След пет години не искам да казвам, защото ми предстои дълго пътуване. Пътуване не като дестинация, а като откриване. Кой знае какво още ще открия – за себе си, за другите, за местата. За да откриеш, не трябва да имаш очаквания. Хубаво е да си като отворена книга и разказите в нея да те намират. И сам да участваш в писането им.
В България пътувам много. Обичам да изкачвам планините. В Рила намирам моята тишина, в която чувам само птиците. Когато съм изморена от ходене и пристигна в хижата, и изям една топла леща, това е радост. Наистина. Дано хората тук оценяват природата. Мисля че го умеят.
Когато беше онази Мария-Кристина с песента за кралицата в училище, каква искаше да станеш някога… Астронавт. И лекар. После развих фобия към кръвта и това ме отказа от идеята за медицината.
б.а.: А Кристина е лекар. Достатъчно е да чуете как говори български език, как се извинява тихо, когато не намира подходящата дума, как се усмихва и как усмихва теб. И как готви. Нали знаете, че на биохимично ниво вкусната храна създава същото усещане в нас, каквото създава любовта. Значи е лекар…
Четеш ли на български… Ще успееш ли да прочетеш себе си в това интервю… Да! Ще чета бавно, но ще успея.
Преди година научих една дума на испански… Mapache – енот. Днес научих още една дума. Camarada – човек, с когото имаш споделени ценности, идеи и преживявания. Другар.