Фюжън (ин) арт. В Долен
Селото е Долен. Доле е, би казала баба. Обаче това село те качва нависоко с енергията, която може да ти даде. Винаги съм мислила, че има места като песни… Имаме си музика, която веднъж слушана, се върти като плоча и се връща като ноти, тананикани в ухото ни. Не я забравяш, защото си е твоята песен; музика, която те определя по начина, по който живееш живота си. Така и с това село. Върнах се от там на 26-ти юни. Почти месец вече. Ходих и на други места, ама нещо ме дърпа натам. Близо към Сатовча. Отдавна смених кецовете, оставяли следи по прашните улици с реден калдъръм, с кожени мокасини, обрана рокля и чанта с два работни тефтера… И вървя към срещата бързо, и ми е леко в спомена за онова село със старите къщи с тикли, които още са здрави, пък са на по над 200 години. И в центъра му църквата… И водата.
Това село ме привлича с усещането, което хората оставят след първите си срещи. Тези от тях, които живеят красиво и намират житейския смисъл, създавайки радост за другите. Долен ми даде много нови преживявания. До 24-ти юни и Zenith Fusion Festival, заради който посетих селото, не бях слушала Мерудия, не бях подозирала, че един бразилец – диджей в Барселона – диджей Gypsy Box може да сътвори такова чудо от балканската музика, смесвайки я с фънк и какво ли още не. И ще ме доведе до етнотранс, в който около мен танцуват още 300 души и ще ми е хубаво с тях без дори да ги познавам. Още след първия ден имах чувство за тази публика като за общност, в която всички говорят на таен език – някак анонимен и в същото време споделен. На Zenith чух за първи път The Bedlam Club, Kottarashky & The Rain Dogs, „Тъпани и гайди“, „Оратница“, Vataff Project. Чух архаичния сръбски и неповторимия глас на сръбската народна певица Светлана Спаич, и ритъма в живота, създаден от известния турски перкусионист Мисирли Ахмет. Всъщност дотогава не знаех колко е известен той. И Валя Балканска, заедно с гайдаря Петър Янев, на сцена на 10 метра пред мен. Всъщност разстояние нямаше, защото в космоса, където звучи нейната песен, всички сме събрани. В последния ден на фестивала на една сцена излязоха музиканти от официалната програма и заедно с Веселин Митев, в чийто двор се случи събитието, направиха импровизация, на която са способни свободните да творят и да създават светове. А какъв двор само… Амфитеатър с каменни плочи, сено и сцена, която си има сърце. Един орех, свидетел на много истории.
Още непрофесионални кадри от Zenith Fusion Festival …
В Долен се озовах на имения си ден. Очаквам винаги с вълнение Еньовден, защото си обичам името. Опитвам се да му прилягам и да съм силна като онази Яна, дето сите са я искали, а батко й не я давал. Но… още не съм като името си. Обичам Еньовден, защото е по самодивско време, а аз в вярвам в съществуването на самодиви така, както виждам светулки в юлските вечери. С очите на дете.
В Долен ме заведе приятелка. Цялото пътуване беше ново за мен. Тръгнахме без карта, но стигнахме, защото хората ни показваха пътя. Спряхме и в Гостун, малко преди селото, всъщност до параклиса на върха на хълма. Седнахме и ядохме малини. Гледахме цялата шир и извивките на планината: изумителни линии на живота…
И стигнахме в Долен… Долен, защото в дола е реката, а водата е живот. Има ли вода, идват хората и започват да живеят заедно. На това място, близо до реката, някога е имало плевня. Днес има сцена. Амфитеатър, правен с труда на много хора, споделили една обща идея. Да запазят селото и да развият духа му във фюжън среща между старо и ново. И не защото традициите са модерни, а защото приказките на миналото се разказват днес, за да създават едно различно утре.
Zenith Fusion Festival е много мислено събитие. Не дълго мислено, а изпипано във всеки детайл по организацията му. 350 души на едно място. За фестивала трудно мога да разкажа, той е усещане и трябва догодина да сте на това място, за да ме разберете. Атмосферата му е чудесно пресъздадена в звук и картина от Радио бинар (binar.bg) – медиен партньор на събитието. Кой е организатор и защо форматът е такъв, пак пише много. Потърсете Zenith Fusion Festival и ще прочетете как Тим Гюбел – белгиец с много добър български, влюбен в нашия фолклор – го разказва по света. Накратко… Музиката, програмата, участниците, публиката, съпътстващите прояви, цялата организация съответстваха на мястото. А то е магично. Дървени лъжици вместо пластмаса, пица от лимец, страхотна кухня – пълнени чушки със сирене от времето на баба, кино екран в плевня със сламени бали за седящи места… И без кола до амфитеатъра… Оставяш я в центъра на селото и от там пеш, през старата махала. И докато вървиш нататък знаеш, че прав е онзи, който е казал, че любовта е метафизична гравитация. И когато се прибираш обратно по същия път, не ти трябва планетариум. Цялото небе и всичките звезди по него са светнали като електрически крушки.
Там на Zenith и там в Долен се запознах с Веско. Така го наричат колегите му музиканти, приятелите и тези, които още не го познават, но са благодарни за идеята му да превърне това място в сцена за изкуство и срещи. Чух името му, когато влязох в Глинената къща. Казват й още Чардака. На същия чардак, под покрива, Веско слушаше музиката на своите колеги и съм сигурна, че е мечтаел за следващия проект на сцената под ореха. Веселин Митев е гайдар, кавалджия, дърворезбар, учител по рисуване, алтруист, артист. Свободен. Човек с дух. И съм благодарна, че го познах такъв, защото преди Долен го знаех като Веселин Митев от „Исихия“, който заедно с това развива и проекта „Кайно йесно слонце“, а през последните години популярност добива и групата със същото име.
сн.: Личен архив
Веско е човекът в къщата с много врати и всичките са отворени. Когато бях малка и прекарвах летата си на село, обичах да влизам в съседната на нашата къща и да минавам през открехнатите й врати. Сега Глинената къща ми върна онова детство, в което вярвах, че вратите съществуват, за да са отворени, а не заключени. Та затова му благодаря на Веселин Митев. Сигурна съм, че е човек, който ще се почувства неудобно да прочете толкова за себе си, затова спирам и ви пожелавам да го чуете как говори. Емоцията му не е равна, но сякаш те равнява със земята, защото е хубаво да си стъпил здраво на нея. Веселин Митев е богат човек и не с къщата, която има, а със свободата, която носи да прави това, което иска, и да има приятелите, които са му помогнали да превърне мястото от дол в ДОМ. Дом на изкуство, което съживява духа ни. И селото, и къщите, и хората в него.
Идеята ти да вдигнеш къща на това място тръгва от мечтата да превърнеш двора в пространство за изкуство и общуване. С приятели сте съградили цялата инфраструктура тук за седем месеца. От камък, дърво и глина… Всяка греда или камък са минали през нечия ръка. А в твоето сърце какво се случи с тази мечта… Така ли си я представяше вече сбъдната…
Появата на амфитеатъра като идея е стара, но се реализира в последните няколко години. Дали така съм си го представял, сякаш не си спомням в детайли, но съм щастлив , че тук има много хора и мога да споделя дома си с музиката и с тях в една естествена магия. Целта е тук фестивалът да е в по-малки рамки, в които човек да има пространство. Години наред ние работим върху дизайна на мястото с идея да не нарушим хармонията му, естествената му среда. Самата сцена е на архитект Николай Маринов и е изградена по скица на Леонадро да Винчи. Сцената започнахме да градим преди две години с приятели – ливанец и испанец. Завършихме я за Transfiguration Festival миналото лято.Много хора помогнаха физически и безвъзмездно финансово. Половината от камъка, ползван за амфитеатъра, ни е даден безплатно, защото се добива тук, т.е. и самото село участва в създаването на тази сцена.
Къщата ти е с много врати… Това е моето усещане за свобода. За мен е важно вратите да са арки. Арката променя усещането за самата къща. Махнах правоъгълните врати, те са около 10-12, после и прозорците направих арки. В тази заоблена форма сякаш има покана. Все пак животът ни е кръг и се случва в кръг. А иначе всеки човек търси свободата по свой начин.
Ти тук ли я откри… Свободата… Да, когато попаднах в Долен, сякаш осмислих живота и разбрах за какво се боря.
За какво се бориш, Веско… Понякога за хората, често за личното си пространство, понякога, за да покрия разходи. Човек трябва да отдели време за себе си, да ухажва не егото, а вътрешното си развитие. Не трябва само от сутрин до вечер да си на работа, а да гониш мечтите си… Да ги гониш и да не спираш, докато не ги стигнеш. Само тогава ги развиваш и реализираш. Материализираш ги.
Защо си в Долен… Точно тук? Случайно открито ли беше това място?
Да, случайно. Хареса ми къщата, това, че е до река. Отдавна имам тази мечта: мечта за дом до водата. На това място, когато го открих, имаше къща, строена от жена през 1918 година. Мицкулевата плевня, така я знаеха хората от селото. И тъй като съм в обкръжението на много архитекти, повечето от които работят с екоматериали, тази къща стана Глинената.
„Кайно йесно слонце“. Накъде с този проект и с тази група… Скоро записахме албум, преди месец и половина, и ще го представим наесен в София. От година имаме покана и от Варна, сигурно ще се възползваме от нея. Имаме невероятен гост музикант – Маги Петрович, сръбкиня, която свири на виолончело и новите аранжименти и композиции са свързани с нея.
Може ли всеки да бъде артист… Всеки Е артист. Това е вътрешно усещане. Артист би могъл да бъде и хладилният майстор. Артистът не прави единствено изкуство. Артистизмът може да се открие в различни неща. Затова не харесвам онези хора, които парадират и казват „ние правим изкуство“. Децата, които създаваме и се раждат в любовта помежду ни, не са ли изкуство… Днес за артиста у нас се мисли в шаблон. Шаблон е дори представата какъв да бъде артистът – горд, отракан, да е като вълк. За мен скромността украсява допълнително онова, което създава един артист. Трябва ни повече смирение, а не само себепоказване, в което не забелязваме другите. Изкуство е да се изслушваме и забелязваме.
Каква е твоята лична магия на това място… Тук в дола на старата махала… Баща ми беше актьор и това място, желанието да го развивам по този начин, е свързано с него.
През цялото лято тук ще има арт пленери… С Ива Съйкова организираме събитията в Dolen SUMMER Art. Отворени са за всички, които ще минат случайно от тук и табелата на Долен ще ги спре. Отворени са за всички, които идват планирано за участие във всеки форум, посветен на изкуството. Ще има музикални уикенди през цялото лято, кино вечери, реге вечери, джаз. Ще печем хляб в големи пещи. През август започва проектът „Оцвети ми, лято“, насочен към работа с деца сираци. Тук ще дойдат за десет дни деца от Габрово и заедно с тях ще работим с възможностите, които изкуството дава. Ани Маринова и Петко Чернев ще водят работилницата с децата.
Ти какво беше чувал за с. Долен преди сам да дойдеш тук… Не си спомням да съм знаел нещо конкретно. Нямах усещане за мястото, предварително очакване или нагласа. Просто се намерихме. Случайно попаднах. Бях в Рила, за да празнувам нова година, и с приятели минахме оттук. И се влюбих в мястото. Тук има особена магия. Смесването на населението – християни и българи мохамедани, животът им в хармония, близостта на църквата и джамията… В това е магията, в живота, в цялата му многопластовост… Тук има останки от траките, тук са къщите на старите българи, тук са тиклени покриви на Родопа планина. Също и четиригласното пеене. Мечтата ми е това село да остане архитектурен резерват с тази автентичност, която има сега, а не да бъде превзето от „предприемачи“ с желание да развиват селски туризъм като хищници. Transfiguration в миналото лято и Zenith в това са част от философията и желанието ни да наложим с. Долен като посока за туризъм, свързан с музика и други форми на изкуството. Това е туризъм, в които ние се учим от хората в селото, а местното население научава нещо от гостите си по време на събитията, които се случват. Това е фюжън духът. Ето сега срещнахме на една сцена автентични фолклорни групи от региона с по-модерни състави, които имат свой, съвременен прочит на българския фолклор. Идеята на всички е една – той да остане жив. Фолклорът като най-богатото ни наследство. Наследство, което пази духа ни.
С две думи за с. Долен… Обичам Долен!
Влюбването… Ако връзката е на дълги разстояния, оставаш във фазата на влюбеност дълго време. По понятни причини аз не мога да живея всекидневно в Долен. Оставам влюбена в място, което ще стигна, преодолявайки разстояние през следващото лято. Или пък по-рано, кой знае. И аз обичам Долен. Още едно село, в което виждам бабите по пейките и се радвам, че нямат фейсбук. Защото винаги са живели така. Обичали са без емотикони. Просто наистина.
За с. Долен в разказа на чичо Тефик… 41-на години съм бил учител тук в района – 25 години в училището в Долен, другите години в съседните села. Много е хубав този фестивал, хубаво е и тук да ни се случва нещо, да имаме гости. Аз имам сега една професорка по немски език от София, едно момиче компютърен инженер от Пловдив и две други момичета. Тях не ги питах какво работят, отворих им да влязат вкъщи, ама не ги питах. Приятни други хора, обменихме информация и енергия. В Долен съм роден, израснал съм тук и виждаш, тук остарявам. Селото беше голямо до 1926 година. 2800 души бяхме преди прехода. Сега работата е в каменоделството, а преди на село знаеш– гледаш зеленчуци и животни. Произвеждахме хляба си. През 1926 г. много хора от Долен се изселват и заминават за Турция по едно споразумение, и оттогава селото започва да намалява. След прехода хората си потърсиха и намериха работа в района на Казанлък.
Старите къщи, видя ги, нали… Строени са преди 200 години. Старата махала е архитектурен резерват и добре че е така, че да се запази. Детството ми мина там – тържества в училище, празници, игри. А преди къщите бяха още по-красиви и понеже бяха повече, образуваха едни тунели. Сега има много изгорели от пожари.
Преди Долен беше община на четири села и първо в района, електрифицирано през 1958 г. Най-старото училище в Чеч е тук. Есента честваме 160 години от основаването му. Сега има 25-30 деца. Чеч, така казваме на западния дял на Родопа планина и на сатовченска община. 1837 г. ни е строена черквата и винаги сме живели в мир и спокойствие –мюсюлмани и християни. Проблеми на религиозна основа не сме имали, случва се обаче на човешка, заради характера. Споделяме и тържествата си, и тъгите си.
Легендата за с. Долен е свързана с едно друго село – Крибул. Живели сме заедно преди. Има една река в дола, Бистрица е, и там има една местност – Букора. На земята й са живели и крибулци, и доленци. После се разделили, затова до днес фамилиите съвпадат – в Долен има Шишкови и в другото село има. Кога точно е основано селото и как тръгва животът тук, не знам. Питал съм много по-възрастни хора, ама само това за Букора зная.
с. Долен в снимките на Яна. В Typewriter.