Хубава къща. В Мандрица

Има едно място в България, в което на прага между юли и август думите се смесват и говорят с езика на история, в която разказът за трима братя звучи приказно. Трима братя, но без златна ябълка. Легенда, която дава живот на едно българско село и го „сродява“ с други две – в Гърция и в Албания.
Мандрица е в Източните Родопи. Близо е до Ивайловград. Влиза в туристическия ни маршрут като единственото албанско село в България. Къщите му са уникални. Времето от миналото е съхранено в тях както отлежало вино в зимник. Същото това село преди време влиза с обява в ebay и продажбата на къща води чужденци като постоянни жители. Още една стара къща е преобразена за нов живот. Не променена, а реставрирана.

Селото е създадено през 1630 г. от трима братя албанци. Скотовъдци, тръгнали от Южна Албания към нашите земи, за да снабдяват с продоволствия пътуващата към Одрин войска по заповед на тамошния паша. В замяна получават възможността сами да изберат мястото, където да отглеждат добитъка си. И да се заселят. Избират земите на днешната Мандрица, а подписването на специален ферман ги освобождава от данъци.
До началото на 20-те години на ХХ век в селото живеят между 3500 и 4000 души: голямо село с кръчма, с бижутерия, с развити занаяти, с две мандри… След последното прекрояване на границата голяма част от мандричани остават отвъд земите на България, а после мнозина се преселват в Гърция. Не е случайно, че днес на 30 км от Солун съществува село Мандрец, в което се говори същият автентичен албански език…
Българското село е свързано чрез основателите си и със с. Виткучи, намиращо се в Южна Албания, откъдето преди близо 4 века са тръгнали братята, основали тук първата мандра, дала името на селото. Църквата „Св. Неделя“ в Мандрица изцяло следва проекта на стария божи дом във Виткучи.

Навремето в Одринската околия само двама души са имали висше образование, къщата на единия от тях ще видите в центъра на Мандрица: на първия й етаж се помещавала гинекологичната клиника на доктор Атанас Пейкидис, който е и основен дарител на средства за строежа на старото гръцко училище…
В Мандрица ни посрещна Ивайло Петров. Преди години той и сподвижници на идеята за възраждане на селото създават с тази цел и сдружение. Днес в официалната му страница можете да намерите информация за историята, забележителностите и карта за пътуване. А да стигнете има смисъл, защото хората са изключително гостоприемни, а и обичат да разказват… Когато питам Ивайло къде се губят корените на онези трима братя – в България, Гърция или Албания – той споделя с усмивка: „Всички тръгваме от тук. Всички в Мандрица сме от техния корен. Питат ни дали сме гърци, дали сме албанци, дали сме мандричани. Тук все още се говори онзи автентичен албански, характерен за Южната част на Албания, затова и Мандрица е известна като единственото албанско село в България. Антропологично носим черти на албанци, но в душата си и в характера си сме българи. А характерът на човека определя историята му. И неговото бъдеще“ .

Старото гръцко училище

Къщата на д-р Атанас Пейкидис

И продължаваме да говорим за случайно преминалите гости…
„Вечер къщите говорят. Това са камъни и кирпич на 200-300 години. Сенките им са други. Хората, които минават през Мандрица, са културни туристи, те имат отношение към местата, търсят ги, обичат природата и заявяват себе си като любители на птиците. Идват и много чужденци. Понякога се чудя как ни намират. После си давам сам отговор, че вероятно те – чуждите на земите ни хора – се интересуват повече от нас самите за местата, които носят красотата на родината ни. И си пожелавам това в нас да променим“ .

Ивайло Петров живее в София. Казва, че да се грижиш за децата си далеч от града е по-трудно и дава различни възможности. В същото време обаче остава в селото, в къщата, която стопанисва като едно от местата за настаняване на туристи. За име на хотела избира „Букор щепи“. Албански думи, които в превода на български означават хубава къща. С поетично обърнат словоред, защото в книжовния албански звучат така: „Щепи букор“. Хубава като всички къщи тук…

1 август наближава. А в Мандрица чакат гости за специалния събор, който събира от три места на Балканите наследниците на братята, основали селото. Тогава „отново заедно“ се говори на български, на гръцки – και πάλι μαζί и на албански – së bashku përsëri. И всички са мандричани. И когато си тръгнете, ще ви изпратят с думи, които не зная как се пишат, но чух и ме привлякоха със звука си… „Пак да виние – Пак да дойдете!“…
Б.а.: Мандрица, Долно Луково и Горно Луково, Одринци и Меден бук, откъдето тръгват меандрите на Бяла река, са уникални с бубарските си къщи. В архитектурата им специфично е спояването на кирпич и глина. Триетажни къщи, в които приземието е приспособено за селскостопанска част, вторият етаж е за живеене, а третият – феяд – е за отглеждане на копринена буба. Характерно за тези къщи са капаците на прозорците. Бубарството в района на Ивайловград, в близост до който е и Мандрица, замира след 1985-1986 г. И прозорците остават отворени.

След Мандрица и връщането ни в Ивайловград тръгнахме в обратна посока, за да стигнем до с. Бориславци.

Чували сте, че едно от чудесата за здравето е таханът. Здравето, чудото и Бориславци са думи, свързани отвъд зелената портичка на баба Руска и дядо Христо. В двора им има специална пещ, само за сушене и печене на изронения сусам. Промиват зрънцата – пекат и смилат… Килограм сусам дава 800 гр. готов тахан. До 21 юни се сее. До септември се бере. Защо запомних това ли… Винаги слушам думите на старите хора, които с ръцете си правят чудеса и знаят, че това ще правят до последния си ден. Баба Руска разказва себе си с труда на своите ръце. Занимава се с автентичното производство на тахан от 1992 година. 23 години. Тези думи се помнят. Купих си сусам… Лицето й остана в очите ми със спокойното достолепие на човек, осъзнал и приел, че „днес и сега“ всичко му е достатъчно…