Mirabo. В плаването помежду ни

На втория ден от плаването избрах музика, която да слушаме заедно на борда. Във всички други дни, в усещането за това несравнимо с нищо друго пътешествие, с нас бяха и City of the Sun. И сега, когато слушам една от любимите ми китарни банди, не стъпвам на земята. Бавно се разхождам боса по палубата с рошава, влажна и солена коса, свободна с порива на вятъра.

 

От какво е направен морякът? С какво е различен?

Седмица след завръщането ни от първото ми океанско плаване край бреговете на Канарите този въпрос не излиза от ума ми. Вълнува ме, движи ме и назад в спомена, и напред в желанието това да се повтори. Поливам корена му, точно на този въпрос, в сърцето си. Бих живяла като моряк, страдащ от „земна болест“, когато съм на сушата. Влюбих се в океана и искам да съм до него. Това пътуване беше като никое друго, реших  го свръхспонтанно, за миг. Не бих слязла два пъти на летището в Бангкок – градът, който ме изуми и плени, който не успях да забравя година… Не бих се разхождала два пъти край стените на Анкгор ват – необятно духовно сърце, което ме върна в хармонията на живота през 2018-та… Не бих се върнала отново в Рим, за да си купя парфюм – един от най-изящните аромати за кожата ми се продава само там… Това са пътувания, оставили у мен незабравими дири, не искам да ги повтарям, защото светът е необятен и има безброй места, които спират дъха. Но ако мога да си го позволя, всяка година бих се връщала на лодката. В колекцията си от любими къщи, вече имам и нея: със здрави платна, малка кухня и удобно легло. Къща на вода, носеща се по вятъра.

MIRABO е 50-футова (15.25 м) алуминиева ветроходна лодка тип „шлюп/кътър“ (sloop/cutter) с двоен повдигащ се кил и повдигащи се рулове. Проект е на Periple 50 на дизайнерите Berret-Racoupeau, а корпусът е построен от ACMR, Франция. В света има само още две като нея. Безопасна, бърза и комфортна ветроходна лодка, подходяща за световно плаване. MIRABO е сбъдната мечта на пораснали момчета от България – Стефан и Явор – страстно посветени на ветроходството. Вече и професионалисти в туристическите пътешествия по вода. 

Плаването с Mirabo започна като любопитство след разговор на разсъмване и подробности за сънищата, в които въвличаш любимия човек. Искам да знам какво е сънувал, била ли съм в съня му. Започна като нова детска игра, в която с възторг се впускаме за първи път, без дори да сме научили добре правилата ѝ. Събудихме се в нов изгрев седмица преди Mirabo да отплава от Лас Палмас. Отворих очи и видях неговите – друг път категорични и уверени, знаещи какво искат да видят, а сега леко объркани. Чух го да казва: „Когато бях малък, ме качиха в лодка и ми стана лошо“. Превивах се от смях в леглото, после продължих да се усмихвам тайно в продължението на целия работен ден. Усещах, че времето изтича като пясък между пръстите, а ние още се колебаем дали това е нашето пътуване. За първи път не можех да реша дали да се откажа, или да се превърна във вълна с вълните… Да тръгна ли сама или и той ще пожелае да е с мен?! Решихме го и се уговорихме с шкипера за най-удобните полети и възможните пристанища. Само за часове всичко стана реално и близко, а още не можех да си представя какво ни очаква на борда. При всяко пътуване до този момент знаех къде кацам, дали ще вали, къде е най-доброто място за сладолед, пица или нещо друго; кой е най-прекият път до най-живописната гледка. Единственото сигурно сега бе, че ни очаква висока влажност. Опитвах се да си представя безкрайността на водата и небето над нея. Толкова. Още не знаех, че това е напълно достатъчно!

От вкъщи тръгнахме двама. На летището вече бяхме трима. На пристанището в Лас Палмас видях четвъртия пасажер. С капитана ставахме петима. Екипаж от хора, привлечени от изкуството да живеят свободни. Изкуството на артиста. Но за това по-късно…

Everything is happening, the clouds have parted, I`m free. Мисля, че е откъс от песен, идеално описващ началото на плаването. В момента, в който се качиш на борда, забравяш за багажа, събуваш се бос и благодариш.

Уж знаех, че всичко можеше да се случи… И когато обгърнах лицето му с длани и се взрях на милиметър в ириса на очите му, изричайки вярата, че това ще е епично пътуване, нямах представа какво ни очаква. Обещах му най-красивите дни и нощи с мен, после… кръвта ми кипна и забравих за обещанието. Душата ми изпита срам, но всичко премина както бурята, която преживяхме.

В понеделник привечер взехме самолета за Рим с прекачване за Лас Палмас. Планът бе да се срещнем с Емил, шкипера на Mirabo, преди обед на следващия ден. В малките нощни часове останахме на летище Фиумичино. Бяхме почти сами, без да броя служителите, старателно почистващи всяко кътче от залата за заминаващи. Кафенетата вече не работеха, освен едно, приличащо на бар за нощни птици. Докато спътникът ми дремеше, се взирах в силуетите, наблюдавах запознанствата между непознати на бара и в тези пет часа почти нахвърлях сюжета на нов роман, преди да ни извикат за полета към Гран Канария.

Да тръгнеш в студена зимна вечер и да се събудиш в топло пролетно утро на пристанище, където палмите опират небето, е  наистина възхитително. Бързахме. Нямахме търпение да видим Mirabo. Емо ни чакаше на пристанището, качихме багажа в дингито и отплавахме към мястото, където лодката стоеше на котва. Отпуснах се за кратко в гледката към градския плаж. След това оставихме раниците и за три часа се потопихме сред хората в столицата на Гран Канария. После купихме храна за ден и половина и напуснахме Лас Палмас: първото ни нощно океанско плаване към бреговете на Фуентевентура.

Не си представях хотелска стая с квадратурата на боксониера, но когато отворих вратата на каютата и се взрях в малкия шкаф, оформен в нишата, и тясното легло за двама, нещо ме стегна. Хвърлих раницата на леглото и излязох. Имах нужда от пространство… Няколко часа по-късно същото легло се превърна в любима люлка, която сякаш флиртуваше с вълните. Често напусках разговорите на палубата, лягах, завивах се с меката завивка, затварях очи и се превръщах в част от океана. Бях и времето, и мястото. Часовникът спираше; изкуствените стени, с които се обграждах през годините, рухваха. Усещах се необятна. Да, океанът прави това с хората. Безкраят му не просто пречиства страха и измива съмненията, той те връща в свободата!

Още в първия ден започнах вътрешно да саботирам представата си за романтично бягство с любим човек. Броях всички пъти, в които той не ми направи кафе, а няколко дни след завръщането ни дребнаво подчертах тези пропуски. Мъжът ми има невероятното умение да превръща всяка, сериозна според мен, ситуация в добър виц. Този талант, който малко хора притежават, придава на живота изкусителен чар: „Наистина ли си очаквала да ти направя кафе, докато още спиш, а аз съм се събудил по изгрев? Вероятно си се надявала стоически да държа чашата ти и се опитвам да остана на крака, докато вятърът се усилва от седем на седемнадесет възела?!“. Вярно е: бях забравила, че всичко се люлее в ритъма на океана, дори и чашите с кафе. И тъкмо свикваш с живота на вода, акостираш на брега, за да хванеш самолета обратно към София. На борда има други правила: ако например решиш да се  разходиш по чорапи на палубата, по-скоро ще се пързаляш във всяка посока, в която се „накренява“ лодката…

На Mirabo има всичко: пералня, душ, санитарен възел, миялна машина, машина за кафе, фурна, котлони, зарядна станция, генератор за превръщане на океанската вода в питейна. Всичко, което имаш у дома.

Едно от най-невероятните усещания е вдигането на платната! Лодката не просто започва да диша, тя се втурва в порива си към безметежна свобода и превръща всички ни в ловци на вятър. В океана не просто усещаш, а виждаш вятъра: като пяна по ръба на океанските линии, в надпреварата с облаците, в извивката на ветроходното платно, в уредите на таблото, в играта му с хората и с лодките… Когато вятърът усилваше порива си, аз детайлно наблюдавах Емил. Интервюирала съм много хора, други съм разказвала; имам много приятели; непознатите ме привличат с тяхната все още неразкрита история… Емо за първи път. На моменти успокояващо бавен, друг път напрягащ с бързината си. Тогава разбрах, че живее в пулса на океана. Това прави моряка специален и различен – шестото му чувство да усеща вълната, умението да я укротява или да ѝ се подчинява с респект към всяка природна сила.

Винаги пътувам с надеждата да усетя нещо различно, което не съм преживяла, опитала, вкусила… Шестметрова вълна ме захвърли на дивана до отворения трюм в мрака на нощта. Всичко се случи мигновено. Океанът беше спокоен, гледах небето, накичено със звездните си диаманти, и докато се посягах към камерата, за да запечатам невероятните му проблясъци, тя се вдигна… Широко отворените ми очи я виждаха, вкамених се от ужас. Когато се стовари с цялата си мощ върху Mirabo, си помислих че това е краят… След миг, докато водата се стичаше по дрехите ми,  разбрах, че съм избрана… Избрана да преживея ужаса и щастието да съм частица от тази величествено страшна красота… Докато пиша тези редове още чувам тътена, с който се издигна от океанската бездна… На това плаване се къпах в баните на различни пристанища, усетих лагерния живот с морски привкус. Не бях яла риба тон – на инат отказвах. Сега я опитах: току-що уловена, сурова, овкусена със сол и лимонов сок, страшно вкусна. Да вечеряш на лодка, докато тя плава, е неповторимо преживяване. Танцът ѝ така унася, че не просто забравяш всички житейски дребнавости, а  изцяло се отдаваш на насладата да си „тук и сега“. В този смисъл плаването е чудесен урок за живота на сушата.

Наблюдавах брега, движещ се в далечината край нас и приличащ на контур от майсторската четка на художник. Сякаш разглеждах голяма галерия, подредила картини на велики творци: заспали вулкани на Фуертевентура; пясъчен парк със златисти дюни, родени от Сахара; мигащи фарове; малки лодки в залива на някое пристанище; крайбрежни кръчми; подредени курорти с ниски бели къщи… Картина след картина. Обикнах тази лодка, както се обиква човек. Вечер заспивах и сънувах малки разкази за хората, които са заспивали тук преди мен: дали и те са се влюбили в океана; къде са сега, ще се запишат ли в курс по ветроходство; открили ли са страстта да улавят вятъра…

Пристанищата, на които „спеше“ Mirabo…

Канарите са острови на вечна пролет. Всеки от тях с характер, навярно и със свои капризи и навици. Приличаха ми на голямо семейство с много деца, в което всеки от братята и сестрите съвършено допълва пакостите на другия. Островна история със силен и плътен вкус. В Лас Палмас имахме само четири часа. Време за първо впечатление от столицата на Гран Канария, което да ни притегли и някой ден да ни върне по същите места. От плажа бързо поехме към историческия квартал Вегета, където е и катедралата Santa Iglesia Catedral Basílica de Canarias. Тя е седалище на епархията на Канарските острови и дом на Света Ана – пазителката на най-големия остров от испанския архипелаг. Кварталът Вегета е сърцето на града. Историята тук започва през XVI век. Стилът на къщите и улиците е колониален, с дървени балкони и малки църкви. Пред катедралата е площадът с бронзовите кучета. Харесах си едно от тях и го снимах, а след дни прочетох, че символизират отделните острови. Любопитна съм да знам кой остров съм избрала: първо с поглед, а после навярно и със сърцето си. Ако е Грасиоса, до който не успяхме да стигнем, един ден ще се върна там. В ресторант в Лас Палмас опитах най-хубавата сангрия в живота си. През следващите дни си поръчвах от същото, но поредната чаша беше различна от онази – първата, с която приветствах дните ни на Канарите. Не помня името на ресторанта, избрах го по отражението на слънцето в червената стара порта в съседство.

 

Пуснахме котва на три пристанища във Фуентевентура и Лансароте. Двата острова са съседни, но много различни. Разстоянието между тях с ферибот е 25 минути. Ако тръгнете по посоката на вятъра с платноходка, отнема 5 часа, но това наистина е по-добрият избор. В Моро Жабле пристигнахме по изгрев след дълго нощно плаване от Лас Палмас. Няма да споменавам колко дълбок е океанът, но още се опитвам да си представя дъното му. Моро Жабле е на южния бряг на Фуертевентура. Релефът му е в красиви земни нюанси. Целият остров е такъв заради вулканичния си характер. Някои от растенията виждах за първи път, имах чувството, че съм в Мексико, без да съм била някога там. Курортно градче с дълъг бряг със светъл и много фин пясък. От супермаркета купих тун – плодчета на кактус, оцветяващи всичко в ярък цикламен цвят. Не бях виждала такъв плод. Тъй като не разбирам испански, не прочетох предупреждението плодовете да не се взимат с ръка. Награбих смело няколко и после цял ден вадих малки трънчета от кожата си. Ако обичате комбинацията от кисело и сладко, ще ви харесат: и двата вкуса са еднакво експлозивни. Наричат този плод индийска смокиня и бодлива круша.

Привечер акостирахме на пристанището в Росарио. Животът в този час течеше бавно и спокойно. Не съм си представяла, че в испански семеен ресторант ще опитам една от най-вкусно приготвените пици „Маргарита“. Приятно ме увлече атмосферата край брега. Местни изпращаха слънцето небрежно полегнали върху шезлонги, деца караха малки ветроходни лодки на фона на забавлението, идващо от близкия круизен кораб. А когато звездите светнаха, нощта стана още по-експресивна и шумна. Седнахме в един от многото барове на крайбрежния квартал. Всички се смееха, говореха високо, почти си крещяха от съседните маси, сякаш се надвикваха с живота. Тази шумотевица ме развесели. Жените бяха доста по-шумните, изглеждаха като собственички на бара, които всеки момент ще изгонят мъжете. Тук оставих 4 евро за наливна бира и кока-кола. В местните заведения можех да си позволя всичко, което ми се хапваше: калмари, октопод, цели картофки с моджо сос. Цените са съвсем разумни.

Плая Бланка ни посрещна в залеза на Лансароте. Любов от пръв поглед. Запомних мястото завинаги. Запечатах в кадъра три момента от моя свят: двама сърфисти в полумрака до стара църква при ръба на скала; млад мъж, седнал върху каменна стена, вгледан в океана; двойка англоезични туристи в златна възраст с бутилка вино за двама. Взех малък джин от кактус като сувенир, за Богдан. Той обича джин. Останахме само една вечер, в отпускащо дълга разходка на ветровитата нощ и в чудесно, прегоряло в слънчев цвят утро. Това беше и денят на обратния полет. До София от Лансароте се прекачихме в Малага. От Плая Бланка до летището пътувахме с автобус с билет за малко над 2,5 евро. Пейзажът по пътя беше разкошен. Лансароте е зелен остров, напомняше ми на Азорите. Малки бели селца в подножието на ниски върхове, плантации с алое, една от тях развита и като музей. На Канарите опитайте сладолед с алое, аз направих грешката да не го потърся. Казват, че прекрасно съчетава вкуса на диня и на краставица. Алоето, отгледано на Канарските острови (особено на Лансароте), се счита за едно от най-качествените в света заради интензивното слънчево греене, увеличаващо количеството активни вещества в листата му.

В плаването между Фуертевентура и Лансароте пред нас се разкри тихата красота на Volcán de la Arena – големият вулкан е и най-младият на острова, изригнал преди около 10 – 20 хиляди години. Прилича на симетричен конус. Веднага след него е Parque Natural de Corralejo – забележителна природна атракция. Белите пясъчни дюни на парка лежат върху над 2600 хектара. Океанските течения са пренесли по брега пясък от Сахара, а вятърът всеки ден, като истински художник, сякаш извайва голо човешко тяло. На това прилича линията на дюните, гледана от океана.

Искам да се върна при Атлантика. Искам да видя Ла Грасиоса – малък девствен остров с пясъчни улици и едно-единствено селце. Искам тук да карам колело и да се разхождам сред ниските бели къщи, наредени като красиви зъби в усмивка, предизвикана от радост.

Плаването помежду ни… Екипажът. Ние сме приятели на Mirabo. И само един сред нас е морски вълк. Ще го познаете! „Морски вълк“ – опитен моряк, който отлично познава морета, океани и не се страхува от бури. Емил. Пламен. Михаела. Богдан. Яна. Ние сме пет истории за плаването с ветроходна лодка.

Капитанът ме попита дали ще направя психологически портрети на екипажа. Но писателят в мен не е увлечен от психология, просто търси страстта, в която дишаме, обичаме, живеем. В Емил през всички дни виждах капитана, който няма да се откаже от моретата и океаните за нищо на света. Не и преди да погледне в окото на кит, за да види душата му или като в огледало да разгледа своята. Китовете са добри, знам го… Михаела е първият човек, който срещам с усещането, че е от друг свят. Свят, където никой не бърза и иска само достатъчното, не повече. Има хубав глас. Ако океанът беше истински мъж, щеше да я пожелае. Пацо. Знаете какво казват старите хора. Те наистина вярват, че който играе с огъня, не изпитва страх. Следващия път ще питам Fireter от какво наистина се страхува. Богдан. Пристрастена съм към него с дълбоко чувство. Преди месец танцувахме в джаз бар, когато чух малко от песента. Разказваше за момиче, което има много мечти. И за момче, което няма да успее да сбъдне всички, но може да ѝ подари блус. Това е Богдан. В сърцето му има блус. Не съм сигурна какво трябва да кажа за себе си. Даден ми е дар да срещам непознати навреме, за да се върна в близостта и в любовта с живота. Най-красивата любов е тази! Без нея всяко друго влюбване е невъзможно.

Когато открием колко си приличаме, привлечени от свободата, една лодка ще ни повика и ще ни събере отново. Този път ще знаем как се прави, ще можем да навием повече от едно въже, да вдигнем платна и да пуснем котва. Емо вече ни научи на основното, може да ни научи и на още много неща. Само трябва да се върнем в океана.

 

I still remember the feeling

like we ain’t sleeping tonight.

So free it feels like we’re stealing…

Was it just some moment in time?

 

… От „Hotspot“ на Night Traveler